Пол Остер - Нюйоркска трилогия

Има само още едно нещо, което искам да спомена тук. В края на този мъчителен период — в самия му край, когато никой не даваше на баща му повече от няколко дни живот — един ден двамата с Фаншо излязохме на разходка с кола след училище. Беше през февруари и едва потеглили, навън заваля сняг. Карахме без определена цел, обикаляхме съседните градчета, въобще не обръщахме внимание къде се намираме. На десет или петнайсет мили от дома пред нас се изпречи гробище; по някаква случайност вратата му беше отворена и ей така, без никаква причина, завихме с колата по главната му алея. Не след дълго спряхме и слязохме, за да походим пеш. Четяхме надписите по надгробните камъни и плочи, размишлявахме на глас какъв ли живот е водил въпросният мъртвец, умълчавахме се, разхождахме се, отново подхващахме разговор и отново се умълчавахме. Междувременно снеговалежът се бе усилил и земята вече побеляваше. Някъде по средата на гробището попаднахме на прясно изкопан гроб. Двамата с Фаншо се спряхме до самия му край и погледнахме надолу. Още си спомням колко тихо беше вътре и колко далеч ми се стори светът. Дълго време никой от нас не проговори, а после Фаншо каза, че иска да види как е вътре. Подадох му ръка. Стисках го здраво, докато слезе до дъното на гроба. Когато стъпи долу, погледна нагоре към мен и лекичко се усмихна, след което легна по гръб и се престори на умрял. Още е пред очите ми: наблюдавах го отгоре, а той гледаше небето и мигаше непрекъснато, защото снежинките падаха в очите му.

Някаква мрачна нишка на мисълта ме върна години назад, когато бяхме съвсем малки — на четири-пет годинки. Родителите на Фаншо доколкото си спомням, бяха купили нов телевизор и в продължение на няколко месеца Фаншо държеше опаковъчния кашон в стаята си. По отношение на играчките си той винаги е бил много щедър към мен, но до този кашон нямах достъп — никога не ме пусна да вляза вътре в него. Това бе неговото тайно скривалище, така ми каза. Настанявал се вътре, затварял капака отгоре и тогава можел да отиде, където си пожелаел, можел да бъде, където поискал. Но ако друг човек влезел в кашона му, тогава магията щяла да изчезне завинаги. Аз повярвах на думите му и повече не настоявах, въпреки че умирах от любопитство. Играехме си в стаята му, строявахме войници или рисувахме картинки, ала в един миг най-неочаквано Фаншо заявяваше, че влиза в кашона си. Аз се опитвах да продължа сам започнатата игра, но нищо не се получаваше. Нищо повече не можеше да ме заинтересува. Изгарях от желание да узная какво става в кашона на Фаншо и трескаво напрягах въображението си, за да си представя приключенията, които изживяваше в момента. Но никога нищо не научих, защото, веднъж излязъл от кашона, Фаншо отказваше да говори за тях.

Нещо подобно ставаше и сега в открития гроб под снега. Там долу, потънал в мислите си, Фаншо изживяваше всичко сам-самичък и въпреки че бях там, за него все едно ме нямаше, сякаш въобще не съществувах. Разбрах, че в момента си представя смъртта на своя баща. И отново — пак чистата случайност: отвореният гроб зейна ненадейно и Фаншо усети, че той го зове. Някой бе казал, че случки се случват само на онези, които умеят да ги разказват. По същия начин може би преживяванията са за онези, които могат да ги изживяват. Това обаче трудно се доказва и аз съвсем не съм сигурен, че е точно така. Стоях и чаках Фаншо да излезе от гроба; опитвах се да разбера какво мисли, да си представя какво вижда. После вдигнах очи към смрачаващото се зимно небе — снежният хаос върлуваше навред.

Когато тръгнахме да се връщаме към колата, слънцето бе вече залязло. Запрепъвахме се из гробището в пълно мълчание. Земята бе покрита с няколко инча сняг и продължаваше да вали все по-силно и по-силно, сякаш никога нямаше да спре. Стигнахме до колата, качихме се и тогава най-неочаквано установихме, че не можем да потеглим. Задните колела бяха хлътнали в немного дълбока канавка, ала нищо не помагаше. Бутахме, блъскахме, но задните гуми продължаваха да се въртят с ужасния звук на празните обороти. Така мина половин час, след което се отказахме. Макар и неохотно, решихме да оставим колата там. Тръгнахме на автостоп във виелицата и след два часа се прибрахме в града. Тогава разбрахме, че бащата на Фаншо бе починал същия следобед.

Минаха няколко дни, преди да събера кураж да отворя куфарите. Междувременно си свърших статията, над която работех, изгледах няколко филма и дори приех покани за гости, които при друг случай бих отказал. Тази тактика на отлагане обаче не можеше да ме заблуди. Твърде много неща зависеха от моя отговор, а и възможността от разочарование бе нещо, от което направо изтръпвах. В собствените ми представи не съществуваше никаква разлика между това да заповядам творчеството на Фаншо да бъде унищожено и това да го убия със собствените си ръце. Беше ми дадена властта да го залича, да открадна труп от гроба му и да го разкъсам на парчета. Преди всичко истината е, че се озовах в една непоносима ситуация, в която не желаех да играя никаква роля. Докато куфарите стоят затворени, съвестта ми ще е чиста. От друга страна бях дал обещание и не можех повече да отлагам. Точно в този момент (докато все още се навивах, докато се подготвях) ме обзе нов страх. Открих, че точно както не исках творчеството на Фаншо да се окаже лошо, така не исках да се окаже и добро. Трудно ми е да обясня това чувство. Несъмнено част от него се подхранваше от старото ни съперничество, от желанието да не падам по-долу от него, да не се предавам пред забележителната му интелигентност, но освен това имах и друго едно усещане — че съм хванат в капан. Вече бях дал дума. Отворя ли куфарите, ще бъда принуден да стана нещо като говорител на Фаншо и ще продължа да говоря от негово име, независимо дали това ми харесва или не. И двете възможности ме плашеха. Да издам смъртна присъда би било ужасно, но и да работя за един мъртвец не ми се струваше по-малко ужасно. В продължение на няколко дни се люшках между тези страхове и не можех да реша кой е по-лош. В края на краищата, разбира се, отворих куфарите. Но тогава вече нещата като че ли бяха повече свързани със Софи, отколкото с Фаншо. Исках да я видя отново и затова трябваше час по-скоро да започна работа, за да имам повод да й се обадя.