Пол Остер - Нюйоркска трилогия

— Благодаря, докторе — каза Софи. — Операцията излезе сполучлива.

— Моите пациенти винаги оцеляват — отвърнах. — Това е от смехотворния газ. Просто отварям клапана и полека-лека те се възстановяват.

— Само че към този газ се привиква.

— Там е работата. Пациентите ми винаги се връщат при мен и молят за още — някои от тях стигат до две-три операции на седмица. А как иначе ще си плащам наема за апартамента на Парк авеню и лятната вила във Франция?

— А, значи има и скрити подбуди.

— Разбира се. Алчността е моята скрита подбуда.

— Лекарската ти практика сигурно процъфтява.

— Процъфтяваше. Но вече съм доста уморен. От няколко дни съм се ограничил с една-единствена пациентка, а никак не съм сигурен дали тя ще дойде отново.

— Ще дойде — каза Софи с най-хитрата и сияеща усмивка, която съм виждал. — Бъди сигурен.

— Приятно ми е да го чуя — отвърнах. — Ще кажа на секретарката ми да й се обади, за да уреди следващата ни среща.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре. При тези продължителни лечения човек не бива да пропилява и миг.

— Отличен съвет. Ще се запася с нови количества смехотворен газ.

— Непременно го направи. Мисля, че ще имам нужда.

Усмихнахме се, аз я прегърнах, целунах я набързо по устните и заслизах по стълбите тичешком.

Прибрах се право вкъщи, видях, че не мога да заспя, и седнах пред телевизора. Изгледах един двучасов филм за Марко Поло. Най-накрая към четири сутринта съм задрямал при повторението на „Зоната на здрача“.

Първият ми ход беше да се свържа със Стюарт Грийн, редактор в една от големите издателски къщи. Не го познавах много добре, но бяхме съграждани. Двамата с Фаншо учехме заедно с по-малкия му брат, Роджър, от първия до последния клас на училището. Реших, че Стюарт със сигурност ще си спомни Фаншо, а това ми се струваше важно в началото. През изминалите години бях срещал Стюарт три-четири пъти на различни събирания и той винаги се бе държал приятелски с мен, разговаряйки за доброто старо време (както сам се изразяваше). По него изпращах и моите поздрави до Роджър. Нямах представа какво мога да очаквам от Стюарт, но когато му се обадих, той като че се зарадва. Уговорихме си среща в редакцията му един следобед през седмицата.

Не можа веднага да се сети за Фаншо. Името му звучало познато, каза той, но не знаел откъде. Подсетих го, като споменах, че е един от приятелите на Роджър, и тогава той си спомни.

— Да, да, разбира се — рече. — Фаншо. Онова необикновено момче. Роджър твърдеше, че един ден ще стане президент.

— Да, същият — потвърдих аз и тогава му разказах историята.

Стюарт беше доста превзет човек, харвардски възпитаник, винаги с папийонка и сако от туид, и въпреки че едва ли можеше да се похвали с нещо по-задълбочено от добри маниери, в издателския свят минаваше за голям интелектуалец. До този момент можеше да се каже, че е преуспял — старши редактор още в началото на трийсетте си години, надежден и отговорен млад служител, — и нямаше никакво съмнение, че тепърва ще се издига. Казвам всичко това само за да покажа, че той не бе човек, който тутакси ще се заинтересува от странни истории. Беше лишен от всякакъв романтизъм и винаги — по бизнесменски предпазлив. Изглежда, все пак успях да възбудя любопитството му и докато продължавах да му говоря, стори ми се, че дори се разчувства.

Той, разбира се, нямаше какво да губи. Ако книгите на Фаншо не бяха по вкуса му, щеше да ги отхвърли без никакво притеснение. Отказите бяха същността на неговата работа и той ги вършеше, без да се замисли. От друга страна, ако Фаншо се окажеше такъв писател, за какъвто аз го препоръчвах, тогава публикуването му щеше да издигне репутацията на Стюарт. Щеше да обере лаврите от това, че е открил неизвестен американски гений, което значеше, че години по-късно можеше само да си лежи на славата.

Връчих му ръкописа на най-обемистия роман на Фаншо. В края на разговора му казах, че ще трябва да публикува или всичко — поезията, пиесите и другите два романа, — или нищо, но това е голямата му творба и затова му препоръчвам да започне с нея. Говорех, разбира се, за „Небивала земя“. Стюарт подхвърли, че заглавието му харесва, но когато ме помоли да му разкажа за какво става дума в книгата, аз отказах. Отвърнах му, че ще бъде по-добре сам да разбере. В отговор на това той повдигна едната си вежда (номер, който сигурно бе усвоил по време на едногодишното си обучение в Оксфорд), сякаш искаше да каже, че не бива да си играя с него. Аз и не исках. Просто не желаех да му влияя със собственото си мнение. Предпочитах книгата сама да му въздейства и не виждах защо трябва да го лишавам от удоволствието сам да навлезе в нея: без карта, без компас, без водач.