Пол Остер - Нюйоркска трилогия

Тази случка разкрива Фаншо в най-чистия му вид: спонтанна доброта, непоколебимост в правотата на онова, което върши, и мълчаливо, почти пасивно приемане на последствията. Независимо от всеотдайността на постъпките му, той винаги се държеше резервирано. И именно това качество често ме изумяваше и отчуждаваше от него. Бях се сближил толкова много с него, така силно се възхищавах от него, така отчаяно се мъчех да бъда като него, а ето че идваше момент, в който най-неочаквано осъзнавах, че той не ми е близък, че затворен в себе си, той никога не може да откликне на нуждата ми от взаимност. Аз винаги исках повече от всичко, имах твърде много желания, бях прекалено обзет от непосредственото настояще, за да ми е безразлично какво става наоколо. За мен имаше значение да се представям блестящо, да правя добро впечатление на хората, показвайки безсмислените символи на моята амбиция: отлични бележки, предложения за стипендии, награди за… за каквото там ги присъждат. Фаншо стоеше настрана от всичко това, скътан в своя си ъгъл, той не обръщаше внимание на нищо. Когато се представяше добре, то беше неволно, без да иска, без да полага усилия, без да се натяга. Това негово отношение действаше изнервящо и ми трябваше много време, преди да осъзная, че всъщност онова, което Фаншо смяташе за добро, не съвпадаше непременно и с моите представи за добро.

Не искам обаче да преувеличавам. Въпреки че в крайна сметка ние с Фаншо се оказахме на различни позиции, онова, което си спомням най-живо от детството, е голямото ни приятелство. Живеехме един до друг и незаградените задни дворове на двете къщи, слети в обширна равна площ, покрита с чакъл и прах, ни създаваше илюзията, че принадлежим към един и същ дом. Майките ни бяха близки приятелки, бащите ни играеха заедно тенис, и двамата нямахме братя, с други думи — идеални условия, нищо не ни разделяше. Бяхме родени на седмица разстояние един от друг и като бебета заедно пълзяхме в тревата на четири крака и късахме цветчета. В един и същ ден се изправихме и проходихме. (Съществуват снимки в потвърждение на това.) После заедно се учехме да играем бейзбол и американски футбол в задния двор. Строяхме фортове, сражавахме се, измисляхме си нови светове в този заден двор, а още по-късно заедно вилнеехме из града, карахме колела или прекарвахме дълги следобеди в безкрайни разговори. Невъзможно е, мислех си, да се опознае човек по-добре. Майка ми си спомня, че сме били толкова привързани, та веднъж, още шестгодишни, сме отишли при нея да я питаме дали мъже могат да се женят един за друг. Искахме да живеем заедно и когато пораснем, а тогава си мислехме, че така правят само женените. Фаншо копнееше да стане астроном, а аз — ветеринарен лекар. Смятахме да си наемем голяма къща в провинцията — някъде, където небето ще бъде толкова тъмно нощем, че ще се виждат всички звезди, и където ще има много животни, за които да се грижа.

Сега, когато се връщам мислено назад, писателското поприще ми се струва съвсем естествено за Фаншо. Интензивният му вътрешен живот е търсел изява. Още в училище обичаше да съчинява къси разказчета, и, предполагам, на десет-единайсет години вече е гледал на себе си като на писател. В началото, разбира се, не е отдавал голямо значение на заниманието си. Едгар Алан По и Робърт Луис Стивънсън бяха неговите кумири и образци за подражание, а резултатът, естествено, се свеждаше до чисто момчешки измислици. „Една нощ през лето Господне хилядо седемстотин петдесет и първо, понесен от развилнялата се фъртуна, вървях към къщата на моите деди, когато пред мен изникна призрачна, мержелееща се в снега фигура.“ Този род писане — претрупано и претенциозно, с неочаквани обрати в сюжета. Спомням си, че в шести клас Фаншо написа кратък детективски роман от около петдесет страници и учителят го накара да го прочете пред целия клас на части — всеки ден по десет минути след часовете. Ние всички се гордеехме с Фаншо. Бяхме удивени и от артистичния начин, по който ни четеше откъсите, като променяше гласа си за репликите на всеки отделен герой. Вече съм забравил историята, но си спомням, че беше много заплетена, а развръзката зависеше от разпознаването на две двойки близнаци.

Фаншо обаче не беше от онези деца, които четат много. Повече го биваше в игрите, пък и бе всеобщ любимец, затова нямаше време да се уединява и затваря в себе си. През тези ранни години всички бяхме останали с впечатлението, че не съществува нещо, което да не умее да върши добре, или най-малкото по-добре от останалите. Той беше най-добрият бейзболист, най-добрият ученик и най-очарователният от всички нас. Само едно от тези неща би го превърнало в нещо по-специално — а трите в комбинация го правеха направо идол, дете, докоснато от Бога. Но макар и изключителен, той си остана един от нас. Фаншо не беше гениално дете, нито дете-чудо; нямаше някаква необикновена дарба, която да го отличава от връстниците. Беше съвършено нормално дете — но по-нормално, ако може така да се каже, повече в хармония със себе си, и по-идеално в своята неповторимост от нас, останалите.