Пол Остер - Нюйоркска трилогия

Затова похвалите, изречени от Фаншо, ме оставиха с раздвоени чувства. От една страна, знаех, че не е прав. От друга (и точно тук нещата стават неясни) искаше ми се да вярвам, че е прав. Мислех си така: възможно ли е да съм бил прекалено взискателен към себе си? А започнех ли да разсъждавам по този начин, напълно се обърквах. Но кой не би се хванал като удавник за сламка при възможността за промяна? Кой е толкова силен, че да устои на надеждата? Мисълта, че един ден може да възкръсна в собствените си очи, проряза ума ми като мълния и мигом ме обляха топлите вълни на приятелството, което бях чувствал към Фаншо в продължение на толкова много години — години, потънали в мълчанието на нашата раздяла.

Ето, така започна. Поддадох се на ласкателствата на един отсъстващ човек и в този момент на слабост казах „да“. С удоволствие ще изчета ръкописите, рекох, и ще направя каквото мога, за да помогна. На това Софи се усмихна — дали от щастие или разочарование, така и не разбрах, — после стана от канапето и занесе бебето в другата стая. Отиде до висок дъбов шкаф, отключи го и отваряйки се, вратата се люшна на разклатените си панти. Ето, каза тя. Това бяха кутии, папки, тетрадки, които изпълваха лавиците — много повече, отколкото смятах, че е възможно. Спомням си, че се изсмях нервно и подхвърлих някаква неуместна шега. После, съвсем практически, взехме да обсъждаме как ще стане изнасянето на ръкописите от апартамента, докато накрая решихме да ги пренеса в два големи куфара. Работата ни отне цял час, но най-сетне успяхме да съберем всичко в тях. Вижда се, започнах аз, че ще ми трябва доста време, докато пресея материала. Софи ми каза да не се притеснявам, а после се извини, че ме натоварва с подобна задача. Отвърнах й, че я разбирам: грехота е да не изпълни заръката на Фаншо. Всичко беше доста драматично, но същевременно ужасно, на моменти дори комично. Красивата Софи постави внимателно бебето на пода, прегърна ме от благодарност и ме целуна по бузата. За миг помислих, че ще се разплаче, но мигът отмина, без да се появят сълзи. След това бавно помъкнах двата куфара надолу по стълбите и излязох на улицата. Двата заедно тежаха колкото човек.

Истината е далеч по-проста, отколкото бих искал. Че обичах Фаншо, че той беше най-близкият ми приятел, че го познавах по-добре от всеки друг — това са факти и каквото и да кажа, не мога да ги променя. Но това е само началото и в усилията да си възстановя нещата такива, каквито бяха всъщност, сега виждам, че аз съм странял от Фаншо, че една част от мен винаги му се е противопоставяла. Особено когато пораснахме, мисля, че никога не съм се отпускал докрай в негово присъствие. Завист е доста силна дума за онова, което се опитвам да опиша, и затова предпочитам да го нарека подозрение, потайно усещане, че Фаншо някак си винаги ме е превъзхождал. Навремето това ми убягваше, пък и ми липсваше конкретен повод, за който да се хвана. И все пак у мен остана чувството, че в него има повече вродена доброта, отколкото у другите хора, че някакъв неутолим огън поддържа живота му, че той е по-верен на себе си, отколкото аз съм способен да бъда.

Още в началото неговото влияние беше неоспоримо. То се усещаше дори в най-дребните неща. Ако Фаншо преместеше катарамата на колана си отстрани, аз веднага поставях собствената си в същото положение. Ако Фаншо излезеше да играе с черни гуменки, още на следващия път, когато излизах с мама на пазар, аз започвах да мрънкам за черни гуменки. Ако видех, че Фаншо носи в училище „Робинзон Крузо“, още същата вечер се прибирах вкъщи и започвах да чета „Робинзон Крузо“. И не бях единственият, който постъпваше така, но може би бях най-преданият, онзи, който най-всеотдайно се бе поддал на влиянието, което той имаше над всички нас. Самият Фаншо обаче не съзнаваше това свое влияние и несъмнено именно затова продължаваше да ни държи във властта си. Беше съвършено безразличен към вниманието, с което го обграждахме, спокойно си гледаше заниманията и никога не използваше надмощието си, за да манипулира другите. Никога не участваше в нашите лудории; не правеше пакости; не спореше с учителите. Но на него никой не му се сърдеше за това. Фаншо странеше от нас, но в същото време той ни сближаваше; към него се обръщахме, когато трябваше да разрешим споровете си, защото изцяло разчитахме на справедливостта му при изглаждане на дребнавите си противоречия. У Фаншо имаше нещо толкова привлекателно, че на човек му се искаше винаги да бъде край него, да живее в неговия свят и да му подражава. Той, разбира се, беше винаги на разположение и винаги недостижим. Усещаше се, че у него има една съкровена сърцевина, в която никой не можеше да проникне; един загадъчен център на потайността. Да му подражаваш, бе все едно да станеш участник в тази мистерия, но и да проумееш, че никога няма да го опознаеш.