Пол Остер - Нюйоркска трилогия

Една сутрин, продължи Софи, тя се събудила след неспокойна нощ и отведнъж разбрала, че Фаншо няма да се върне. Осъзнала го внезапно, като абсолютно безспорен факт. Разплакала се и не спряла да плаче цяла седмица, скърбяла по Фаншо, сякаш бил мъртъв. Когато сълзите й пресъхнали обаче, открила, че вече не съжалява за случилото се. Решила, че Фаншо й е бил даден за броени години, и това е всичко. Сега вече имала детето, за което да мисли, и нищо друго нямало значение. Знаела, че това звучи високомерно, но наистина продължавала да живее с тези мисли и това правело живота й възможен.

Разпитах я за много неща. Тя отговаряше спокойно и уверено, сякаш се стараеше отговорите да останат незасегнати от собствените й чувства. Например как са живели заедно, какво е работел Фаншо и какво се бе случило с него през годините, откакто го бях видял за последен път. Бебето в скута й взе да се върти неспокойно и без да прекъсва разговора, Софи разкопча блузата си и започна да го кърми — първо от едната гърда, после от другата.

Каза, че не може да бъде сигурна в нищо, случило се в живота на Фаншо преди първата им среща. Знаела, че след две години обучение напуснал колежа, успял да отсрочи военната си служба и известно време работел като моряк. Доколкото си спомняше, на танкер или друг товарен кораб. След това в продължение на няколко години живял във Франция — първо в Париж, после като пазач в едно имение в Южна Франция. Но всичко това й било далечно и непознато, тъй като Фаншо рядко говорел за миналото. Когато се запознали, той току-що се бил завърнал в Америка след осем или десетмесечно отсъствие. Сблъскали се — в буквалния смисъл на думата — под навеса на една манхатънска книжарница в дъждовен съботен следобед, докато зяпали през витрината и нетърпеливо очаквали пороят да поспре. Така се срещнали и оттогава до деня, в който Фаншо изчезнал, не се били разделяли нито за миг.

Фаншо бил без постоянна работа, каза тя, всъщност нищо, което да върши сериозно. За него парите нямали значение и той избягвал да мисли за тях. Преди да срещне Софи, се препитавал с какво ли не — моряк в търговската флота, работник в склад, частен учител, долнопробен писател, келнер в кръчми, бояджия, хамалин във фирма за пренасяне на мебели, — но всяка работа била временна; щом припечелел, колкото да изкара няколко месеца, напускал. Когато двамата със Софи заживели заедно, Фаншо престанал да работи. Тя била учителка по музика с постоянна работа в частно училище и със заплатата си издържала и двамата. Разбира се, живеели пестеливо, но на масата винаги имало достатъчно храна и това положение напълно ги задоволявало.

Гледах да не я прекъсвам. Съзнавах, че този каталог е само началото — изброяване на подробности, от които искаше да се отърве, преди да пристъпи към същността. Каквото и да е правел Фаншо с живота си, то е имало много малко общо с въпросния списък от случайни занимания. Веднага схванах това, още преди действителния разказ. В края на краищата не говорехме за непознат човек, а за Фаншо, и миналото не беше чак толкова далеч, че да не си спомням кой е.

Като разбра, че в мислите си съм я изпреварил и знам какво следва, Софи се усмихна. Изглежда, тя очакваше това от мен и то не само потвърди нейното очакване, но и заличи съмненията, които може би са я измъчвали, преди да ми се обади. Без да ги е казвала, аз вече знаех доста неща и това ми даваше правото да съм там и да изслушвам разказа й.

— Но продължи да пише — казах аз. — Стана писател, нали така?

Софи кимна. Точно така. Поне отчасти. Това, което не ми даваше мира, бе защо никога не бях чувал за него. Ако Фаншо е бил писател, тогава би трябвало някак си да попадна на името му. Нали с това се занимавах. Струваше ми се малко вероятно, че именно Фаншо от всички хора ще убегне от вниманието ми. Реших, че може би не е намерил издател за книгите си. Това ми изглеждаше единственото логично обяснение.

Не, отвърна ми Софи, било много по-сложно. Дори не направил опит да публикува написаното. Отначало, като съвсем млад, се стеснявал да изпрати нещо, защото все смятал, че не е достатъчно добро. Но и по-късно, когато добил увереност, открил, че предпочита да остане неразкрит. Щяло да му отнеме много време, ако тръгнел да търси издател, пък и вместо това предпочитал да прекарва дните си зад писалището. Софи се дразнела от безразличието му, но щом вземела да настоява, той й отвръщал с повдигане на раменете: за какво да бърза, рано или късно и това ще стане.