Пол Остер - Нюйоркска трилогия

— Защо е цялата тази загадъчност?

— Не зная — отвръща Блак, — и за пръв път гласът му издава някакво чувство, което плахо е полепнало по думите му.

— Тогава всичко се свежда до един-единствен въпрос, така поне излиза — заявява Блу, съвсем забравил за Сноу, вперил поглед право в очите на Блак. — Знае ли той, че го следите или не?

Блак се извръща, не издържа повече на погледа на Блу, и неочаквано произнася с треперещ глас:

— Разбира се, че знае. Това е целият смисъл, нали така? Той трябва да знае, иначе всичко си губи смисъла.

— Защо?

— Защото има нужда от мене — отвръща Блак, като продължава да гледа встрани. — Има нужда от моето зорко око, което да го следи неизменно. Той има нужда от мен, за да докаже на себе си, че е жив.

Блу зърва търкулналата се по бузата на Блак сълза, но преди да успее да отвори уста и да обясни собственото си преимущество, Блак бързо става и се извинява, че трябва да се обади по телефона. Блу го чака десет-петнайсет минути, но знае, че всъщност си губи времето. Блак няма да се върне. Разговорът е приключил и колкото и дълго да продължава да стои, тази вечер няма да се случи нищо друго.

Плаща питиетата и се отправя обратно към Бруклин. Когато завива по улица „Ориндж“, поглежда към прозореца на Блак и вижда, че е тъмен. Нищо, казва си Блу, скоро ще се прибере. Още не сме приключили. Купонът тепърва започва. Първо да гръмне шампанското, пък после ще видим какво що.

Вече в стаята си, Блу крачи напред-назад и се опитва да измисли следващия си ход. Струва му се, че най-накрая Блак е допуснал грешка, но не е съвсем сигурен. Защото, независимо от доказателството, Блу не може да се отърси от чувството, че всичко това е направено нарочно и че Блак, така да се каже, е започнал да му подава сигнали, да го води и да го подтиква към целта, която си е наумил.

Все пак има известен пробив и за първи път от началото на случая позицията му се е променила. При други обстоятелства Блу би отпразнувал своята малка победа, но тази вечер като че ли не е в настроение да се самопотупва по рамото. Чувствува се ужасно тъжен, изпразнен от всякакъв ентусиазъм, разочарован от света. Неизвестно как, но е станало така, че фактите са го предали, и именно това не може да преглътне, защото съзнава с пределна яснота, че както и да разглежда случая, той неизменно е част от него. После отива до прозореца, поглежда към отсрещната страна на улицата и вижда, че в стаята на Блак вече свети.

Изтяга се на леглото си и мисли: довиждане, мистър Уайт. Вас никога не ви е имало, нали? Никога не е съществувал такъв човек — Уайт. И после: бедният Блак. Клета душа. Бедният безнадежден господин Никой. А когато клепачите му натежават и сънят го люшва в обятията си, той продължава да мисли в просъница как всичко си има свой собствен цвят. Всичко, което виждаме, всичко, до което се докосваме — всичко в света си има свой собствен цвят. Бори се със съня, иска да остане буден поне още малко и започва да си съставя списък. Да вземем например синьото. Има сини птици, сини сойки, сини чапли. Синя метличина и зимзелен. Има и синьо пладне над Ню Йорк. Има сини боровинки — по-светли и по-тъмни. Тихият океан. Сини дяволи, сини панделки и синя кръв. Има гласове, които пеят само тъжни сини песни. И полицейската униформа на моя баща. Има строги пуритански закони, на които викат сини, има и строго забранени за малолетни порнографски филми, на които лепват по една синя лента. Сини са очите ми, както и името ми Блу. Спира, защото не се сеща нищо друго синьо, и преминава към бялото. Това са чайките, казва си той, и гларусите, и щъркелите, и качулатите папагали какаду. Стените на тази стая и бельото на леглото ми. Момината сълза, белият карамфил и листенцата на маргаритата. Знамето на примирието и китайската смърт. Майчиното мляко и спермата. Моите зъби. Бялото на очите ми. Има бял костур, бял бор и бели мравки термити. Белият дом и бял метил. Бели невинни лъжи, бяло течение и нажежаване до бяло. После, без колебание, преминава към черното и започва с черните списъци, черната борса и Черната ръка 13 13 Тайната организация, която поема отговорност за убийството на ерцхерцог Франц Фердинанд на 28 юни 1914 г. в Сараево. Същото наименование носи и престъпна организация, състояща се предимно от италианци, която навремето е действала в Ню Йорк. — Б.пр. . И нощта над Ню Йорк, казва си той. „Черните чорапи“ от Чикаго. Къпини и гарвани, затъмнения, черни петна, Черният четвъртък и Черната смърт. Черно изнудване и шантаж. Косата ми. Мастилото в писалката. Светът на слепеца. И най-накрая, уморен от тази игра, той се унася, като промълвява, че няма край. Заспива, сънува неща, които са се случили много отдавна, а после, посред нощ, изведнъж се събужда и пак започва да крачи из стаята и да обмисля следващия си ход.