Пол Остер - Нюйоркска трилогия

— За мен беше истинско удоволствие да разговарям с вас — казва той. — Въобще не съм забелязал как е минало времето.

— Удоволствието беше изцяло мое — отвръща му Блу с облекчение, защото вижда, че разговорът е на привършване, а, от друга страна, чувствува как брадата му още малко и ще се отлепи — било от лятната жега, било от нерви, непрекъснато се поти, а от това лепилото се размеква.

— Името ми е Блак — представя се Блак и раздрусва ръката на Блу.

— Моето е Джими — казва Блу. — Джими Роуз.

— Джими, дълго ще помня този наш кратък разговор — казва Блак.

— И аз — отвръща му Блу. — Дадохте ми много храна за размисъл.

— Бог да ви благослови, Джими Роуз — казва Блак.

— И вас, сър — отвръща Блу.

Двамата се ръкуват още веднъж за сбогом и тръгват в противоположни посоки, всеки в компанията на собствените си мисли.

Късно същата нощ, когато Блу се връща в стаята си, решава, че ще е по-добре да забрави за Джими Роуз, да се отърве от него завинаги. Старият скитник си е изиграл ролята и оттук нататък би трябвало да изчезне.

Блу е доволен от този първи контакт с Блак, но срещата някак си не дава желания ефект и в крайна сметка се чувствува малко разстроен. Защото, въпреки че разговорът им няма нищо общо със случая, Блу не може да се отърве от усещането, че през цялото време Блак всъщност е намеквал за него, като е говорел със загадъчни недомлъвки, почти гатанки, сякаш се е опитвал да каже нещо на Блу, без да смее да го изрече ясно и на глас. Да, истината е, че държането на Блак е повече от приятелско, обноските му — изключително приятни, и все пак Блу не може да се отърве от мисълта, че човекът го е дебнал от самото начало. В такъв случай излиза, че Блак със сигурност е един от заговорниците — защо иначе ще си дава труд да се спира и разговаря с Блу надълго и нашироко? Не от самота във всеки случай. Ако приемем, че Блак е истински, тогава самотата не може да бъде причина. Защото всичко в живота му до този момент е част от един предварително замислен план да остане сам и би било абсурдно тази негова разговорливост да се тълкува като опит да избяга от терзанията на самотата. Не и толкова късно, не и след повече от година, в която е избягвал всякакъв контакт с човешки същества. Ако все пак Блак е решил да разбие херметически затвореното си всекидневие, тогава защо да започва с един стар клетник, приклекнал на уличния ъгъл? Не, Блак е знаел, че говори с Блу. А щом е знаел, значи е наясно и кой е Блу. Няма никакво съмнение, казва си Блу: той знае всичко.

Когато идва моментът за следващата сводка, Блу се изправя лице в лице с тази дилема. Уайт никога не му е казвал да установява връзка с Блак. Блу трябваше само да го държи под око, нищо повече, и сега се замисля дали всъщност не е нарушил правилата на споразумението. Ако в доклада си спомене за разговора, тогава Уайт може да възнегодува. От друга страна, ако не го включи и ако наистина Блак работи съвместно с Уайт, тогава Уайт веднага ще разбере, че Блу го лъже. Блу сериозно се замисля, но не стига до никакво разрешение. Притиснат е отвсякъде и го знае. В края на краищата решава да не споменава за разговора, осланяйки се единствено на слабата надежда, че всъщност е сбъркал в преценката си и Уайт и Блак не са комбина. Но този хилав оптимистичен спазъм на мисълта му в крайна сметка не довежда до нищо. Три дни след като е изпратил цензурирания си доклад, по пощата пристига редовния му седмичен чек, а в плика е пъхната и една бележка, на която пише: „Защо лъжеш?“, и така Блу вече разполага с безспорното доказателство. От този момент нататък Блу заживява със съзнанието, че се дави.

На следващата вечер, облечен в обикновените си дрехи, проследява Блак до Манхатън с метрото, знае, че вече няма какво да крие. Блак слиза на площад „Таймс“, мотае се известно време сред ярките му светлини, шума и тълпата, като ту тръгва в една посока, ту в друга. Блу, който го следи, сякаш живота му зависи от това, е на не повече от три или четири крачки. В девет часа Блак влиза във фоайето на хотел „Алгонкуин“, Блу — след него. Вътре е пълно с хора, празни маси почти няма, така че когато Блак сяда в една ниша, където масата току-що се е освободила, Блу съвсем естествено се приближава и най-учтиво пита дали има едно място. Блак не възразява, апатично повдига рамене и му посочва отсрещния стол. В продължение на няколко минути и двамата мълчат в очакване да се появи келнерът, като междувременно оглеждат минаващите покрай тях жени, издокарани в летните си тоалети, и вдишват аромата на различните им парфюми, които разслояват въздуха след тях. Блу не гори от желание да наруши покоя, лениво изчаква нещата да поемат собствения си ход. Когато най-накрая келнерът идва, за да ги попита какво обичат, Блак си поръчва „Блак & Уайт“ и Блу, разбира се, възприема това като таен знак, че играта започва. Не може обаче да не се удиви от дързостта на Блак, от грубостта и безвкусно демонстрираната му мания. В името на симетрията Блу си поръчва същото. Докато го прави, гледа Блак право в очите, но Блак с нищо не се издава, отвръща на погледа му със съвършено празни, като че ли нищо невиждащи очи, зад които цари пустота, и колкото и да се взира Блу, нищичко не открива.