Пол Остер - Нюйоркска трилогия

На следващия следобед, отново преоблечен в одежди, нарицателни за скитничеството, Блу чака Блак на същото място. Този път решен да удължи малко повече разговора, след като вече е спечелил благоразположението на Блак, Блу открива, че проблемът като такъв му е отнет, тъй като самият Блак не скрива желанието си да поостане при него по-дълго. Денят е превалил, още не се е здрачило, но вече не е и следобед, а сумрачният час на пълзящите в дрезгавината промени, на сенчестите отблясъци и грейнали от залеза фасади. След като най-сърдечно поздравява скитника и му дава монета, Блак се колебае около миг, сякаш спори със себе си дали да рискува, а после се обажда:

— Казвал ли ви е някой, че ужасно приличате на Уолт Уитман?

— На Уолт кой? — отвръща Блу, който не забравя да играе ролята си.

— Уолт Уитман. Известен поет.

— Не — казва Блу. — Не мога да кажа, че го познавам.

— Няма как да го познавате — казва Блак. — Той отдавна не е сред живите. Но приликата е поразителна.

— Може. Нали знаете, хората разправят, че всеки си има по един двойник. Не виждам защо моят да не е някой мъртвец.

— Странното е — продължава Блак, — че Уолт Уитман е работил на същата тази улица. Тук е отпечатал първата си книга, ей там, съвсем наблизо.

— Сериозно? — учудва се Блу и замислено поклаща глава. — Какви ли не работи стават по света.

— За Уитман се разказват интересни истории — пак се обажда Блак и посочва на Блу да седнат под навеса на къщата отзад, което той и прави. Блак също се настанява до него и ето ги двамата, най-неочаквано събрани в лятната светлина, приказват си като стари приятели за туй-онуй.

— Да — казва Блак и удобно се намества в затишието на момента, — някои прелюбопитни истории. Например онази, за мозъка на Уитман. През целия си живот Уитман винаги е вярвал в науката френология — нали знаете за зависимостта между умствените способности и формата на черепа. Била е много популярна навремето.

— Май не съм чувал — отвръща Блу.

— Е, няма значение — продължава Блак. — Важното е, че Уитман се интересувал от мозъци и черепи, смятал е, че те показват всичко в човешкия характер. И така, преди петдесет или шейсет години, когато Уитман бил на смъртно легло в Ню Джързи, дал съгласието си да аутопсират тялото му.

— Как така дал съгласието си след смъртта?

— А, добре казано. Не се изразих правилно. Още приживе дал съгласието си. Просто им казал, че няма нищо против да го разпорят, след като умре. Нещо като предсмъртно желание.

— Последна дума.

— Точно така. Много хора смятали, че той е гений, нали разбирате, и всички искали да надникнат в мозъка му и да се уверят, че е нещо специално. Така че още в деня след смъртта му един доктор отделил мозъка на Уитман — изрязал го от черепа му — и го изпратил в Американското антропометрично общество, за да бъде измерен и претеглен.

— Сигурно е приличал на гигантски карфиол — вмята Блу.

— Точно така. На голям сив карфиол. Но не сме стигнали до най-интересното. Пристига мозъкът в лабораторията и тъкмо да започнат работата си върху него, един от асистентите го изпуска на пода.

— Пръснал ли се?

— А как иначе? Нали знаете, мозъкът е нещо крехко. Пръснал се из цялата лаборатория и с това историята приключила. Мозъкът на най-великия поет на Америка бил надлежно пометен от пода и изхвърлен на боклука.

Блу, който не забравя да се държи като просяк, изхихиква хрипливо — добра имитация на смеха на дрипав чешит. Блак също се смее и двамата приличат на стари приятели.

— И все пак тъжно е, като си помисли човек за клетия Уолт — казва Блак. — Да лежиш сам-самичък в гроба, и то без никакъв мозък.

— Като онова плашило — допълва Блу.

— Точно така — съгласява се Блак. — Като плашилото в страната на Оз.

Блак се разсмива и после продължава:

— Има и още една хубава история, когато Торо отишъл да навести Уитман. И нея си я бива.

— И той ли е някой поет?

— Не съвсем. Но също така голям писател. Той е оня, дето е живял сам-самичък в гората.

— О, да — кимва Блу, защото не иска да преиграва ролята си на невежа. — Веднъж един ми разправя за него. Много обичал природата. За него ли става дума?

— За същия — отвръща му Блак. — Хенри Дейвид Торо. Та пристигнал той за малко от Масачусетс и се отбил при Уитман в Бруклин. Но преди това дошъл право тук, на улица „Ориндж“.

— Че за какво?

— Заради Плимутската църква. Искал е да чуе проповедта на Хенри Уорд Бийчър.

— Чудесно място — казва Блу, — като си спомня приятните часове, прекарани в тревистия й двор. И на мен ми се ходи там.