Пол Остер - Нюйоркска трилогия

През следващите няколко дни тази история не му излиза от главата. Хубаво е, решава Блу, че филмът свършва с глухонямото момче. Тайната е заровена и Мичъм ще си остане един чудак дори в смъртта. Желанието му е просто: да стане обикновен гражданин в обикновено американско градче, да се ожени за момиче от квартала и да заживее спокойно. Странно, мисли си Блу, че новото име, което Мичъм си избира, е Джеф Бейли. Това поразително му напомня името на друг герой в един филм, който бе гледал миналата година с бъдещата мисис Блу — Джордж Бейли, изпълняван от Джеймс Стюарт в „Прекрасен живот“. Пак ставаше дума за дълбоката американска провинция, но от съвсем противоположна гледна точка: чувството на безизходност и дълбокото неудовлетворение на човек, който е прекарал целия си живот в опити да избяга от нея. Но в края на краищата сам стига до заключението, че е живял правилно и праведно. Бейли на Мичъм без съмнение се стреми именно към това — да стане Бейли на Стюарт. Но в неговия случай името е измислено, резултат на една прищявка. А истинското му име е Маркт — белязан, натъртено повтаря Блу смисъла на името, — и точно там е работата. Той е бил белязан от миналото, а случи ли се това веднъж, вече нищо не може да те спаси. Нещо се случва, мисли си Блу, и после то продължава да се случва завинаги. Никога не може да се промени, не може да стане другояче. Блу е обзет от тази мисъл, защото я възприема като някакво предупреждение, като послание, изпратено му отвътре, и колкото и да се мъчи да го отхвърли от себе си, мракът на тази мисъл не го напуска.

Една вечер Блу решава да зачете „Уолдън“. Дошло е време, казва си той, и ако не направи усилие сега, няма да го направи никога. Но книгата не е лека. Блу започва да чете, но се чувствува като в напълно непознат свят. Да се тътри през блата и храсталаци, да изкачва меланхолични сипеи и коварни скали — това го кара да се усеща като пленник по време на мъчителен поход и единствената му мисъл е как да избяга. Думите на Торо го отегчават и той не успява да се съсредоточи. Изчита цели глави, а после разбира, че нищо не е запомнил. Защо въобще човек трябва да живее сам в гората? За какво му е сам да си отглежда растения за храна, да не пие кафе, да не яде месо? И за какво са всичките тези безкрайни описания на птици? Блу си въобразяваше, че това ще е някаква интересна история или поне случка, но то не е нищо друго, освен празни приказки, безкрайна и безсмислена тирада.

Но не е честно да го виним. Блу никога не е чел нищо повече от вестници и списания и от време на време по някой приключенски роман, и то като дете. Знае се, че дори опитни и изтънчени читатели не са се справяли с „Уолдън“ и че не друг, а самият Емерсън е написал в дневника си, че когато чете Торо, се изнервя и унива. Но Блу не се отчайва и това му прави чест. На следващия ден той започва отначало и този втори прочит не е така трънлив, както първият. В третата глава попада на едно изречение, което най-сетне му казва нещо смислено: Книгите трябва да се четат със същото темпо и стоицизъм, с каквито са били написани — и изведнъж разбира, че трябва да напредва бавно, бавно да вкусва думите. До известна степен това му помага да си изясни някои пасажи: за дрехите в началото на книгата, за битката между червените и черните мравки, доводите му срещу работата и заетостта. Но все още му е трудно и макар неохотно да признава, че по всяка вероятност Торо не е глупак, се ядосва на Блак, че заради него се е подложил на такова мъчение. Онова, което обаче не знае, е, че ако бе намерил търпение да изчете книгата в духа, в който тя трябва да бъде прочетена, целият му живот би започнал да се променя малко по малко и тогава сам би разбрал собственото си положение — което ще рече положението на Блак, на Уайт, на случая, на всичко, което го засяга. Но пропуснатите възможности са толкова част от живота, колкото и използваните, а историята ни не може да се занимава с това, какво би могло да стане. Блу захвърля книгата с отвращение, слага си палтото (защото вече е есен) и излиза да подиша чист въздух. Въобще не подозира, че това е началото на края. Защото нещо ще се случи, а случи ли се веднъж, нищо вече няма да е както преди.

Отива в Манхатън. За пръв път се отдалечава толкова много от Блак. Иска да изтощи собственото си безсилие в движение, да усмири духа си, като умори тялото. Тръгва на север, сам с мислите си, без да забелязва нищо наоколо. На Двайсет и шеста източна улица му се развързва лявата обувка и точно тогава, наведен, за да я завърже, приклекнал на едно коляно, небето се стоварва отгоре му. В същия миг зърва бъдещата мисис Блу. Тя върви срещу него по улицата, хванала с двете си ръце мъж, който Блу не е виждал никога преди това, усмихва се лъчезарно и изглежда изцяло погълната от думите му. Блу е толкова объркан, че не знае дали да наведе глава още по-ниско и да скрие лицето си, или да се изправи и да поздрави жената, която, както сега разбира — с прозрение така внезапно и необратимо, че напомня затръшването на врата, — никога вече няма да стане негова съпруга. Но както се оказва, не успява да извърши нито едното, нито другото — първо си навежда главата, после решава, че иска тя да го познае, а когато тя не го познава, тъй като е прекалено увлечена в разговора с приятеля си, Блу рязко се изправя, тъкмо когато двамата са на около шест стъпки от него. Като че някакъв призрак се е материализирал пред бившата бъдеща мисис Блу и тя ахва от учудване, дори преди да успее да идентифицира призрака. Блу произнася името й с глас, който отеква странно дори в собствените му уши, и тя се заковава на място. Лицето й издава шока от срещата с Блу, но миг след това изражението й светкавично се изкривява в неописуем гняв.