Пол Остер - Нюйоркска трилогия

Куин се върна във всекидневната и се отпусна на един стол. В пепелника зърна доста голям фас с червило по него. Запали го и го доизпуши. После отиде в кухнята, отвори хладилника и видя, че има портокалов сок и хляб. Изпи сока, изяде три филийки от хляба и се върна във всекидневната, където отново се отпусна на стола. След петнайсет минути чу стъпки по стълбите, подрънкване на ключове пред вратата, след което момичето от снимката влезе в апартамента. Носеше бяла униформа като на медицинска сестра, а в обятията си притискаше голям кафяв плик, пълен с покупки. Като видя Куин, изпусна плика и изпищя. Или пък първо изпищя, а после изпусна плика. Куин не можеше да каже кое от двете. Като падна на пода, кафявият плик се скъса и млякото направи бяла пътечка до края на килима.

Куин стана, вдигна ръка в миролюбив жест и й каза да не се тревожи. Няма нищо да й направи. Иска да знае само едно: защо живее в неговия апартамент? Извади ключовете от джоба си и ги разклати във въздуха, като че ли за да покаже добрите си намерения. Трябваше му известно време, докато я убеди, но накрая тя се успокои.

Това, разбира се, не означаваше, че му е повярвала или че е престанала да се страхува. Стоеше до отворената врата, готова при най-малкото съмнение да се втурне навън. Куин също се държеше на разстояние, боеше се да не я подплаши. Устата му не спираше да говори. Мъчеше се да й обясни, че живее в неговия апартамент. Стана ясно обаче, че тя въобще не му вярва, но го слушаше от страх да не го ядоса, надявайки се, че след като се наговори, ще си тръгне.

— Аз живея тук от цял месец — каза му тя. — Този апартамент е мой. Наела съм го за една година.

— Защо тогава ключовете са у мен? — попита я Куин за седми или осми път. — Това не ви ли убеждава?

— Съществуват стотици начини, по които бихте могли да се сдобиете с тези ключове.

— Но те не ви ли доказват, че сте наели още обитаван апартамент?

— Казаха ми, че живеел някакъв писател, но той изчезнал, без да си плати наема, и то за няколко месеца.

— Това съм аз! — извика Куин. — Аз съм писателят.

Момичето го изгледа презрително и се изсмя.

— Писател ли? Това е смехотворно. Погледнете се само. Никога не съм виждала такава мърлявщина.

— Имах известни неприятности напоследък — опита се да обясни Куин. — Но това е само временно.

— Хазяинът ми каза, че с голямо удоволствие се е отървал от вас. Не обича наематели без постоянна работа, защото харчат повече енергия и непрекъснато правят поразии из апартамента.

— Знаете ли къде са моите вещи?

— Какви вещи?

— Книгите ми, мебелите ми, ръкописите ми.

— Нямам представа. Сигурно са продали една част, друга са изхвърлили. Тук беше съвсем празно, когато се нанесох.

Куин въздъхна дълбоко. Беше стигнал до собствения си край. Вече го усещаше, сякаш го бе осенило истинско прозрение. Нищо не му бе останало.

— Разбирате ли какво означава това? — попита той.

— Откровено казано, не ме интересува — отвърна му момичето. — Това си е ваш проблем, не мой. Аз искам само да се махнете оттук. Още сега. Този апартамент е мой и вие трябва да го напуснете. Ако не го направите, ще извикам полицията да ви арестува.

Сякаш това имаше някакво значение. Можеше цял ден да си спори с нея, но нямаше да си върне апартамента. Край, с него беше свършено, с всичко беше свършено. Измънка нещо нечленоразделно, извини се, че й е изгубил времето, мина покрай нея и излезе през вратата.

Тъй като повече не го интересуваше какво ще се случи, Куин не се изненада, когато външната врата на Шейсет и девета улица се отвори без ключ. Не се изненада и когато стигна деветия етаж, прекоси коридора към апартамента на Стилман и намери вратата отключена. Най-малко пък се изненада от това, че апартаментът беше празен. Целият беше съвършено оголен, в стаите нямаше нищичко. Всяка приличаше на останалите: паркет и четири бели стени. Това, разбира се, не направи впечатление на Куин. Той се чувстваше изтощен и единственото нещо, което искаше, бе да затвори очи.

Влезе в една от стаите в задната част на апартамента, малка кутийка не повече от десет на шест фута. Имаше само един малък прозорец, който гледаше към въздушната шахта, и от всички стаи тази като че ли беше най-тъмната. В стаята имаше втора врата, която извеждаше към преградена кабинка без прозорци, само с тоалетна чиния и умивалник. Куин остави червената тетрадка на пода, извади химикалката на глухонемия от джоба си и я хвърли върху тетрадката. После свали часовника и го мушна в джоба си. След това съблече дрехите си, отвори прозореца и едно по едно хвърли всичко в шахтата: първо дясната обувка, след това лявата; единия чорап, след това другия; ризата, сакото, долното бельо, панталоните. Не погледна да види как падат, нито къде са се приземили. Затвори прозореца, легна в средата на стаята и заспа.