Пол Остер - Нюйоркска трилогия

Третият проблем беше подслонът, но него разреши по-лесно от другите два. За щастие времето се задържа топло и тъй като късната пролет вече преминаваше в лято, дъждовете намаляха. От време на време преваляваше, понякога се изливаше порой със светкавици и гръмотевици, но общо взето не можеше да се оплаче, дори напротив — непрекъснато благодареше на Бога за късмета си. В дъното на уличката имаше голяма метална кофа за боклук и когато завалеше нощем, Куин скачаше вътре в нея. Там беше най-сухо. Вътре миризмата беше непоносима и след това дни наред дрехите му воняха, но Куин предпочиташе това зло пред намокрянето, защото не искаше да рискува с никакви настинки и простуди. За щастие капакът на кофата беше малко извит и не се затваряше плътно. В единия край имаше отвор от шест или осем инча, през който Куин можеше да диша, като покаже носа си навън в нощта. Застанал на колене върху боклука, опрял тяло в стената на кофата, той се чувстваше сравнително удобно.

В ясни нощи спеше до кофата, като поставяше главата си така, че отвори ли очи, да вижда входната врата на Стилмановата сграда. Що се отнася до изпразването на мехура, вършеше го в края на уличката, зад кофата и с гръб към тротоара. С изпразването на червата въпросът бе по-сложен. Влизаше вътре в кофата, за да си осигури нужното уединение. Край металната кофа имаше и няколко пластмасови и от тях Куин обикновено успяваше да измъкне достатъчно количество чисти вестници, за да се избърше, въпреки че веднъж, в бързината, бе принуден да използва страница от червената си тетрадка. Що се отнася до миенето и бръсненето, Куин се научи да минава без тези две неща.

Как е успял да остане скрит през този период, е истинска загадка. И все пак никой не го е открил и никой не е алармирал властите за неговото странно присъствие. Без съмнение навреме е научил разписанието на боклукчиите и е внимавал да не им се мярка. По същия начин е отбягвал и портиера на блока, който всяка вечер е изхвърлял боклука в металната и пластмасовите кофи. Колкото и невероятно да звучи, никой не е забелязал Куин. Сякаш се е стопил и изчезнал в стените на града.

Проблемите, свързани с домакинството и материалната част на живота, са му отнемали известно време всеки ден. Но така или иначе на Куин време не му е липсвало. Разбира се, не желаел никой да го вижда и затова се стараел да отбягва хората. Не можел да ги гледа, да говори с тях, нито дори да мисли за тях. Куин винаги е смятал себе си за човек, който предпочита самотата. Всъщност през изминалите пет години най-упорито я е търсел. Но чак сега, в тази забутана уличка, започнал да разбира истинската природа на самотата. Вече нямало за какво да се залови, освен за себе си. И от всички неща, които установил по време на престоя си там, само в едно не се съмнявал: че пропада. Онова, което не можел да разбере обаче, било следното: падайки, как да очаква, че сам ще се улови? Възможно ли е да си едновременно и долу, и горе? Нещо тук не му било ясно.

Прекара много часове с вперен в небето поглед. От мястото си в дъното на уличката, вклинен между кофата за боклук и тухлената стена, не виждаше почти нищо друго и с течение на времето светът над него започна да му доставя удоволствие. Направи му впечатление, че небето е винаги в движение. Дори в безоблачни дни, когато синьото е навсякъде, съществуваха постоянни, макар и незначителни течения, премествания, вълнения, небето ту изтъняваше, ту се уплътняваше, ту проблясваше с внезапната белота на самолети, птици и литнали хартийки. Облаците усложняваха картината и Куин прекара много следобеди в опити да ги изучи, да разбере поведението им, дори да го предскаже. Запозна се с перестите облаци, с кълбестите облаци, със слоестите облаци, с дъждовните облаци и с всевъзможните им комбинации, защото внимателно ги следеше, за да види как небето се променя под тяхно влияние. Именно облаците обагряха небето. С неизчерпаема палитра: от черното до бялото с безброй оттенъци на сивото помежду им. Но всички те трябваше да се изучават, измерват и тълкуват. Не стига това, ами и пастелите, които се образуваха, щом слънцето и облаците се съприкосновят в определени моменти на деня. Спектърът на промените е невероятен, като резултатът зависеше от температурата на различните атмосферни слоеве, от вида облачност и от положението на слънцето в даден момент. Така се получаваха онези червени и розови цветове, които Куин толкова харесваше, а освен това и аленото и тъмночервеното, оранжевото и бледолилавото, златното и бледожълтеникавото. Нищо обаче не оставаше задълго. Цветовете скоро се разпръсваха, смесваха се с други, продължаваха да се носят по небето или избледняваха с настъпването на нощта. Винаги имаше и вятър, който да ускори тези събития. От мястото си Куин не всякога го усещаше, но като го гледаше как гони облаците, можеше да прецени силата и естеството на въздушното течение. Едно по едно всички явления се изредиха над главата му: слънце и буря, мрак и блясък, изгреви и залези, пладне, здрач и нощ. Дори и в най-черните нощи небето се вълнуваше, не знаеше покой. Облаците вилнееха в мрака, луната неспокойно се променяше, вятърът не спираше да шепти. Понякога в парчето небе над Куин се настаняваше нова звезда и тогава, вдигнеше ли глава, той все нея търсеше: дали е още там, или вече е угаснала?