Пол Остер - Нюйоркска трилогия

Бодлер: Il me semble que je serais toujours bien là ou je ne suis pas. С други думи: Струва ми се, че винаги ще бъда щастлив там, където не съм. Или направо казано: Там, където не съм, е мястото на истинското ми аз. Или още по-направо: Където и да е, но не на този свят.

Беше се свечерило. Куин затвори червената си тетрадка и прибра химикалката в джоба си. Искаше да помисли още малко върху онова, което бе записал, но видя, че не е в състояние. Въздухът бе мек, почти сладък, като че ли не принадлежеше на града. Стана от пейката, протегна ръце и крака и тръгна към най-близката телефонна кабина, за да се обади отново на Вирджиния Стилман. После отиде да вечеря.

В ресторанта разбра, че всъщност вече е взел решението си. Без дори да знае, отговорът, напълно готов, спокойно го очакваше в главата му. Сигналът заето не е бил случаен. Това е знак, които би трябвало да му подскаже, че все още не може да скъса със случая, дори и да иска. Нееднократно се бе опитал да влезе във връзка с Вирджиния Стилман, за да й съобщи, че се отказва, но съдбата му бе попречила. Куин се замисли. Нарочно ли бе употребил думата „съдба“? Да избере такава тромава и старомодна дума! Но колкото повече се замисляше, толкова по-сигурен ставаше, че е казал точно това, което е искал да каже. Или ако не съвсем точно, то доста точно. Съдба в смисъл на онова, което е било, което се е случило. Нещо като е-то в изразите „студено е“, „нощ е“. Може би обобщено състояние на нещата такива, каквито са; състоянието „е“, тоест основата, върху която нещата в света се случват. По-ясно от това не успя да си го обясни. Но вероятно не точно яснота търсеше в момента.

Добре, нека бъде съдба. Каквото и да мислеше за нея, колкото и да се мъчеше да я промени, нищо не можеше да постигне. Беше казал „да“ на едно предложение и сега не можеше да отмени стореното. Това означаваше само едно: трябваше да изпие чашата докрай. Два отговора са невъзможни. Или едното, или другото. Така е, независимо дали му се нрави или не.

Тази работа с Остър се оказа чиста грешка. Възможно е някога в Ню Йорк да е имало частно ченге с това име. Съпругът на бавачката на Питър бил полицай в пенсия, значи не е млад човек. По негово време може и да е имало някой Остър с добра репутация и той сигурно него е имал предвид, когато им е препоръчал детектив. Проверил е в телефонния указател, видял е, че има човек с такова име, и е решил, че е въпросното ченге. И тогава е дал номера му на Стилманови. На този етап е станала втората грешка. Имало е объркване на линиите и неизвестно как неговият номер и този на Остър са се преплели. Такива неща се случват всеки ден. Така че обаждането, предопределено за друг човек, е стигнало до него. Дотук добре.

И все пак остава един проблем. Щом не може да се свърже с Вирджиния Стилман, защото, както си мисли, не му е писано да се свърже с нея, какво да прави оттук нататък? Неговото задължение е да закриля Питър, да му осигури пълна безопасност. Има ли значение какво мисли Вирджиния Стилман, щом той прави каквото се очаква от него? В идеалния случай оперативният детектив трябва винаги да бъде във връзка с клиента си. И това е един от основните принципи на Макс Уърк. Но наистина ли е необходимо? Какво значение има това, щом Куин си гледа работата? Ако са възникнали някакви недоразумения, те, разбира се, могат да се разсеят, щом случаят приключи.

Значи може да продължи да действа, както намери за добре. Не е нужно да телефонира на Вирджиния Стилман. Може веднъж завинаги да се откаже от загадъчния сигнал заето. Отсега нататък нищо не може да го спре. Стилман не ще успее и да се приближи до Питър без знанието на Куин.

Куин плати, пъхна ментолизирана клечка за зъби в устата си и пак пое по улиците. Не отиваше далеч. По пътя спря в денонощната банка и провери състоянието на сметката си с помощта на автоматичния касиер. Разполагаше с триста четирийсет и девет долара. Изтегли триста, мушна ги в джоба си и излезе. На Петдесет и седма улица зави наляво и отиде до Парк авеню. После зави надясно, стигна до Шейсет и девета улица и тогава пое към блока на Стилман. Сградата си стоеше там съвсем същата. Вдигна очи да види дали свети в апартамента, но не можа да си спомни кои са неговите прозорци. Улицата беше съвсем тиха. Никакви коли, никакви хора. Куин мина на отсрещния тротоар, сви се в един тесен вход и се приготви да нощува.

Мина дълго време. Точно колко дълго, не можеше да се каже. Седмици със сигурност, но вероятно и месеци. Описанието на този период не е така цялостно, колкото авторът би желал. И тъй като информацията е оскъдна, той предпочита да отмине с мълчание онова, което не би могло да бъде конкретно потвърдено. Тази история се основава предимно на факти и затова авторът смята за свое задължение да не престъпва границите на доказуемото и на всяка цена да устоява на изкушенията на измислицата. Дори червената тетрадка, която до този момент така успешно му предоставяше подробни описания на преживелиците на Куин, стана подозрителна. Не знаем със сигурност какво се е случило с Куин през въпросния период, защото именно в този момент от развитието на историята той загубва контрол над нея.