Пол Остер - Нюйоркска трилогия

Остър видя йо-йо-то в ръката му и каза:

— О, вие вече сте се запознали. Даниъл — обърна се той към момченцето — това е Даниъл.

А после се обърна със същата иронична усмивка и към Куин.

— Даниъл, това е Даниъл.

Момченцето се разсмя и извика:

— Всички са Даниъл!

— Точно така — каза Куин. — Аз съм ти, ти си аз.

— И всичко се върти, върти, върти — извика момченцето, разпери ръце и се завъртя като пумпал.

— А това — Остър се обърна към жена си — е съпругата ми, Сири.

Жената се усмихна особено, каза, че се радва да се запознае с Куин, и без излишно любезничене му подаде ръка. Той я взе, усети нещо странно при допира с крехките й пръсти и я попита дали името й не е норвежко.

— Малцина знаят това — рече тя.

— Норвежка ли сте?

— Не съвсем — каза му тя. — Аз съм от Нортфийлд, Минесота. — След това се изсмя особено и на Куин отново му прималя.

— Ако имате време, защо не останете да вечеряте с нас? — попита го Остър.

— О! — въздъхна Куин и мислено си обеща да не се подава на изкушението. — Много мило, но наистина трябва да потеглям. Бездруго вече съм закъснял.

Направи още едно последно усилие, усмихна се на жената и махна за сбогом на момченцето.

— Сбогом… Даниъл — каза той и прекрачи прага.

Момченцето го погледна от стаята и се изсмя:

— Довиждане, аз! — каза то.

Остър го изпрати до вратата и каза:

— Ще ви се обадя, щом парите от чека пристигнат. Има ли ви в телефонния указател?

— Да — отвърна Куин. — Аз съм единствен.

— Ако имате нужда от мен — продължи Остър, — просто звъннете. С удоволствие ще помогна с каквото мога.

Остър протегна ръка за довиждане и в същия миг Куин осъзна, че продължава да държи йо-йо-то. Пъхна го в дясната ръка на Остър, леко го потупа по рамото и си тръгна.

Сега наникъде. Куин нямаше нищо, не знаеше нищо, знаеше, че не знае нищо. Не само се върна в изходна позиция, ами и в предизходна дори, и то толкова предизходна, че положението бе по-лошо от всеки край, който би могъл да си представи.

Часовникът му показваше почти шест. Тръгна към къщи по същия път, по който бе дошъл, като ускоряваше крачките си с всяка нова пресечка. Когато стигна до своята улица, вече тичаше. Днес е втори юни, каза си той. Опитай се да запомниш това. Това е Ню Йорк и утре ще бъде трети юни. Ако всичко върви добре, по-следващият ден ще бъде четвърти. Но нищо не се знае.

Отдавна бе минал часът, в който трябваше да се обади на Вирджиния Стилман, и той се подвоуми дали да не се откаже. Ще може ли да я пренебрегне? Ще може ли да зареже всичко сега, ей така, отведнъж? Да, каза си той, ще може. Ще може да забрави случая, да се върне към предишния си живот, да напише още една книга. Дори би могъл да попътува, да се махне от страната за известно време. Да отскочи до Париж например. Да, възможно е, разбира се. Където и да отиде, помисли си той, все ще е по-добре оттук.

Седна в хола и се зазяпа в стените. Някога бяха бели, спомни си той, а сега имаха странен жълтеникав оттенък. Сигурно един ден съвсем ще се замърсят, ще посивеят или дори ще покафенеят, като стар увехнал плод. Бялата стена става жълта, после сива, каза си той мислено. Боята се изтощава, градът я връхлита със своите сажди, мазилката се изронва. Промени, после идват още промени.

Изпуши една цигара, после още една, после трета. Погледна ръцете си, видя, че са мръсни, и стана да ги измие. Отиде в банята, пусна водата, погледна се в огледалото и реши да се избръсне. Насапуниса лицето си, взе ново ножче и започна да остъргва брадата си. По непонятни причини изведнъж му стана неприятно да се гледа в огледалото. Помъчи се да избегне отражението си. Остаряваш, каза си той, превръщаш се в стар досадник. После влезе в кухнята, изяде една купа овесени ядки и изпуши още една цигара.

Часът беше седем. Още веднъж поспори със себе си дали да се обади на Вирджиния Стилман. Докато обмисляше въпроса, установи, че всъщност вече няма мнение. Много добре знаеше защо трябва да се обади и в същото време много добре знаеше защо не трябва да се обади. В края на краищата етикетът реши спора. Не би било честно да изчезне, без да й каже. След това — може. Споделиш ли с хората какво възнамеряваш да правиш, взе да разсъждава той на глас, всичко е наред. Тогава си свободен да правиш каквото си искаш.

Номерът обаче даваше заето. Изчака пет минути и пак се обади. Отново заето. Последвалият час Куин прекара в чакане и въртене на номера все със същия резултат. Най-накрая се обади в пощата да попита дали въпросният номер е в ред. Съобщиха му, че информацията ще му струва трийсет цента. После се чу някакво пращене по линията, звук от набиране на номер, гласове. Куин се опита да си представи операторките в пощата. Женският глас, с който бе разговарял, му се обади: „Номерът дава заето.“