Пол Остер - Нюйоркска трилогия

Появиха се хляб и масло, още бира, ножове и вилици, сол и пипер, салфетки и омлети — два на брой, в бели чинии. Куин взе да яде настървено и за секунди облиза чинията си. След това се помъчи да изглежда спокоен. Неизвестно защо сълзите напираха в очите му и когато заговори, гласът му трепереше, ала все пак успя да се овладее. За да покаже, че не е някой самовлюбен неблагодарник, взе да разпитва Остър за неговото творчество. Остър не обичаше да говори за това, но най-накрая сподели, че работи върху томче есета. Последното, което пишел в момента, било върху „Дон Кихот“.

— Една от любимите ми книги — каза Куин.

— На мен също. Нищо не може да се сравни с нея.

Куин го помоли да разкаже повече за въпросното есе.

— То е само едно размишление, тъй като не се опитвам да докажа нищо ново. Всъщност написано е с лека ирония. Творчески прочит, нещо такова.

— И за какво става дума?

— Става дума за авторството на книгата. Кой я е написал и как е написана.

— Има ли нещо неясно по този въпрос?

— Разбира се, че не. Но аз имам предвид книгата вътре в книгата, онази, която Сервантес си представя, че пише.

— А!

— Много е просто. Сервантес, ако си спомняте, полага огромни усилия, за да убеди читателя, че не той е авторът. Книгата, казва той, била написана на арабски от Сиде Амете Бененхели. Сервантес описва как съвсем случайно един ден намерил ръкописа на пазара в Толедо. Наел човек да му го преведе на испански, а той скромно се представя само за редактор на превода. Всъщност той не може дори да гарантира верността на самия превод.

— Но все пак твърди — добавя Куин, — че историята на Дон Кихот, така както е разказана от Сиде Амете Бененхели, е единствената истинска версия, която съществува. Всички други били фалшиви, написани от самозванци и шарлатани. Той непрекъснато внушава, че всичко, описано в книгата, наистина се е случило в действителност.

— Точно така. Защото в крайна сметка книгата е обвинение срещу опасностите, които крие светът на измислиците. А той не може да направи това с произведение, което е плод на литературна измислица, нали така? Принуден е да твърди, че ръкописът е автентичен.

— И все пак винаги съм подозирал Сервантес, че с удоволствие е поглъщал онези стари рицарски романи. Не можеш да мразиш така силно нещо, без някаква част от теб да го обича. В известен смисъл Дон Кихот е самият Сервантес.

— Съгласен съм с вас. Каква по-добра препоръка за един писател от това да покаже омагьосан от книгите човек?

— Точно така.

— Във всеки случай, тъй като се предполага, че книгата е истинска, от това следва, че историята трябва да бъде написана от свидетел на събитията, които се случват. Но Сиде Амете, набеденият автор, никога не се появява. Нито веднъж не твърди, че е присъствал на случилото се. Така че моят въпрос е следният: кой е Сиде Амете Бененхели?

— Разбирам за какво говорите.

— Теорията, която излагам във въпросното есе, е, че той всъщност представлява комбинация от четири различни личности. Разбира се, свидетелят е Санчо Панса. Друг кандидат за тази роля няма, тъй като той единствен придружава Дон Кихот по време на всичките му приключения. Но Санчо не може нито да чете, нито да пише. Следователно, той не може да бъде авторът. От друга страна, знаем, че Санчо е човек речовит и сладкодумен. И въпреки глупавите си малапропизми, той може да те залее с поток от думи за всеки един от героите в книгата. Според мен, напълно възможно е именно той да е диктувал историята на някой друг, по-точно на свещеника или бръснаря, добрите приятели на Дон Кихот. Те са написали историята в подобаващ литературен вид — на испански — и после са прехвърлили ръкописа на Самсон Караско, бакалавъра от Саламанка, който го е превел на арабски. Сервантес намерил ръкописа и го дал да се препреведе на испански, а след това публикувал книгата „Приключенията на Дон Кихот“.

— Но защо им е трябвало на Санчо и останалите да си правят целия този труд?

— За да излекуват Дон Кихот от неговата лудост. Искали са да помогнат на приятеля си. Спомнете си, в началото те изгарят неговите рицарски романи, но това не помага. Рицарят на печалния образ не се отказва от своята мания. После, след време, те всички тръгват да го търсят, предрешени по най-различен начин — като изпадналата в беда жена, като храбрия Рицар на огледалата, като Рицаря на бялата луна, — само и само да го примамят обратно вкъщи. В края на краищата успяват. За тях книгата е само още една тактика или примамка. Идеята им е била да изправят огледало пред лудостта на Дон Кихот, да опишат всяка една от смешните му и абсурдни измами, така че накрая, като прочете книгата, сам да види собствените си грешки.