Пол Остер - Нюйоркска трилогия

— Добре де — каза му Куин и отчаяно махна с ръка. — Карай!

Върна се в апартамента си целият прогизнал. Беше станал вир-вода въпреки чадъра. Край на предназначението му, каза си той наум. Край на значението на думите. Ядосано хвърли чадъра на пода в хола. Свали сакото си и го метна срещу стената. Навсякъде се разхвърчаха дъждовни пръски.

Обади се на Вирджиния Стилман. Беше толкова объркан, че не знаеше какво друго да направи. В момента, в който тя вдигна слушалката, му се прииска да затвори.

— Изгубих го — каза той.

— Сигурен ли сте?

— Снощи е напуснал хотела. Не знам къде е.

— Пол, това ме плаши.

— Обаждал ли се е?

— Не зная. Възможно е, но не съм сигурна.

— Какво означава това?

— Тази сутрин, докато се къпех, телефонът иззвъня и Питър го вдигна. Не иска да ми каже с кого е разговарял. Влезе в стаята си, спусна щорите и отказа да говори.

— Но това го е правил и друг път, нали?

— Да. Затова не съм сигурна. Във всеки случай подобно нещо отдавна не се е случвало.

— Лошо.

— Страх ме е.

— Не се притеснявайте. Имам няколко идеи. Веднага се залавям с тях.

— Как да ви открия?

— Ще ви се обаждам на всеки два часа, независимо къде съм.

— Обещавате ли?

— Да, обещавам.

— Толкова се страхувам, че не мога да си намеря място.

— Аз съм виновен. Направих глупава грешка. Наистина съжалявам.

— Не, не ви обвинявам. Никой не може да следи човек двайсет и четири часа в денонощието. Това е невъзможно. Освен ако влезете под кожата му.

— Точно това смятах, че съм направил.

— Късно ли е да се намери?

— Не. Време има. Не се тревожете.

— Ще се опитам.

— Добре. Аз ще се обаждам.

— На два часа ли?

— На два часа.

Добре се справи с разговора. Бе успял да успокои Вирджиния Стилман. Чак не му се вярваше, но тя като че ли му имаше доверие. Не че това щеше да му помогне. Истината е, че той я бе излъгал. Нямаше никакви идеи. Нито една.

Стилман вече го нямаше. Старецът се бе превърнал в част от града. В точица, запетайка, тухла в безкрайната стена от тухли. Куин можеше всекидневно да кръстосва улиците до края на живота си и пак да не го срещне. Всичко се свеждаше до шанса, един кошмар от числа и вероятности. Липсваха следи, улики, указания.

Куин се върна мислено към началото на случая. Той всъщност беше нает да закриля Питър, а не да следи Стилман. Следенето бе само начин или по-скоро опит да се предотврати онова, което евентуално можеше да се случи. Теоретично, държейки Стилман под око, той се надяваше да разбере какви са намеренията му спрямо Питър. Цели две седмици бе вървял по петите на стареца. И какво научи? Почти нищо. Поведението на Стилман бе твърде мъгляво, за да му послужи като отправна точка.

Съществуваха, разбира се, и крайни мерки, които можеха да се вземат. Например, да предложи на Вирджиния Стилман да се снабди с нерегистриран телефонен номер. Така, поне временно, щеше да се отърве от обезпокоителните обаждания. Ако и това не даде резултат, двамата с Питър можеха да се преместят. Да се махнат от квартала, дори от града. А в най-най-лошия случай можеха да променят самоличността си и да заживеят под чуждо име.

Последната мисъл му припомни нещо важно. Даде си сметка, че до този момент нито веднъж не се бе замислял сериозно, нито бе поставял под съмнение обстоятелствата, свързани с неговото наемане. Всичко стана много набързо и той някак от само себе си прие да замества Пол Остър. Но от мига, в който направи този скок в неизвестността, престана да мисли за самия Остър. Защото, ако този човек наистина е толкова добър детектив, за какъвто го смятаха Стилманови, тогава той може би вече щеше да е постигнал нещо по-съществено по случая. По-добре Куин да си признае. Остър ще му прости и тогава заедно ще спасят Питър Стилман.

Погледна в указателя със служебни телефони, но не откри никаква детективска агенция „Остър“. В указателя с лични телефони обаче попадна на името. Имаше един Пол Остър, който живееше в Манхатън, на улица „Ривърсайд“, недалеч от къщата на Куин. Не се споменаваше за детективска агенция, но това, разбира се, все още не означаваше нищо. Напълно възможно е този Остър да е толкова претрупан с работа, че да няма нужда от реклама. Куин вдигна слушалката с намерението да се обади, но после се спря и премисли. Разговорът бе твърде важен, за да го провежда по телефона. Не искаше да рискува. След като Остър няма кантора, значи работи вкъщи. Куин ще отиде там и ще си поговорят на спокойствие.