Пол Остер - Нюйоркска трилогия

— Не разбирам за какво говорите.

Куин му разказа. Започна от началото и стъпка по стъпка прекоси цялата история. Много се притеснил, откакто Стилман изчезнал през онази сутрин. Обясняваше му многословно, като буквално го заливаше с потоци от думи.

Разказа му и за телефонните обаждания, за това как търсели Пол Остър, за това как по съвсем необясними причини приел да се занимава със случая, как се срещнал с Питър Стилман, как разговарял с Вирджиния Стилман, как изчел книгата на Стилман, как започнал да го следи още от Централната гара, разказа му за всекидневните разходки на Стилман и платнената му торба, в която събирал какви ли не изхвърлени предмети, за странните карти на неговите лъкатушения, които изписват букви от азбуката, за разговорите му със стария Стилман и за изчезването му от хотела. Накрая попита:

— Как мислите, луд ли съм?

— Не — отвърна му Остър, който най-внимателно бе изслушал монолога на Куин. — На ваше място сигурно и аз щях да постъпя по същия начин.

Тези думи много успокоиха Куин. Олекна му. Прииска му се да прегърне Остър и да му се закълне във вечно приятелство.

— Виждате ли — продължи Куин. — Не си измислям. Разполагам и с доказателства. — Той извади от портфейла си чека за петстотин долара, който Вирджиния Стилман му бе написала преди две седмици. Подаде го на Остър.

— Виждате ли? — продължи той. — Издаден е на ваше име.

Остър внимателно огледа чека и кимна:

— Изглежда ми напълно редовен.

— Ваш е — каза му Куин. — Държа да го вземете.

— Не мога да приема такова нещо.

— Аз и без това не мога да го използвам. — Куин огледа апартамента и посочи с ръка. — Купете си нови книги, или пък играчки за детето.

— Това са спечелени от вас пари. Вие ги заслужавате. — Остър спря за миг. — Но аз мога да направя нещо за вас. Тъй като чекът е на мое име, ще го осребря вместо вас. Утре сутринта ще ида в банката, ще го депозирам на моя сметка, после ще изтегля парите и ще ви ги дам.

Куин не каза нищо.

— Съгласен ли сте? — попита Остър.

— Да — отвърна Куин, след като се позамисли. — Нека видим какво ще излезе от това.

Остър постави чека върху импровизираната масичка, с което искаше да каже, че въпросът е решен и приключен. После се облегна назад и погледна Куин в очите.

— Има нещо много по-важно от чека — каза той. — Това, че името ми е замесено в тази история. Нищо не разбирам.

— Имали ли сте някакви неприятности с телефона си напоследък? Линиите често се преплитат. Човек се опитва да набере даден номер и дори когато го избира най-внимателно, пак попада на чужд човек.

— Да, такова нещо ми се е случвало. Но дори и телефонът ми да не е бил в ред, това пак не обяснява истинския проблем. То може да обясни само защо обаждането е стигнало до вас, ала не и защо всъщност са търсели мен.

— Познавате ли някои от хората, за които стана дума?

— Никога не съм чувал за никакви Стилмановци.

— Може би някой е искал да се пошегува с вас.

— Такива сред моите познати няма.

— Човек никога не знае.

— Работата е там, че това не ми прилича на шега, а на истински случай, в който са замесени реални хора.

— Да — каза Куин след известно мълчание. — Така е.

Бяха стигнали до края на всичко, което можеха да си кажат. Отвъд беше пусто: блуждаещите мисли на хора, които не знаят нищо. Куин реши, че е време да си тръгва. Беше стоял почти цял час. Освен това трябваше да се обади на Вирджиния Стилман. Но въпреки това не му се мърдаше. Столът бе удобен, а главата му — леко замаяна от бирата. Този Остър беше първото интелигентно същество, с което разговаряше от дълго време насам. Бе чел книгата на Куин, беше я харесал и дори очакваше следващата. Куин, естествено, се чувстваше приятно поласкан.

Останаха така известно време, без да говорят. Най-накрая Остър вдигна рамене, с което като че ли искаше да признае, че са стигнали до задънена улица. Изправи се и каза:

— Ще приготвя нещо за хапване.

Куин се поколеба. Сякаш Остър бе прочел мислите му, отгатвайки онова, което най-много му се искаше — да хапне, тоест да има извинение, за да поостане още малко.

— Трябва да тръгвам — каза той, — но малко храна няма да ми навреди.

— Какво ще кажете за един омлет с шунка?

— Звучи прекрасно.

Остър се оттегли в кухнята. Куин искаше да си предложи помощта, но просто не му се мърдаше. Тялото му бе натежало като олово. И тъй като нищо друго не успя да измисли, затвори очи. Навремето този начин на изключване от света му помагаше. Сега обаче Куин не откри нищо интересно в главата си. Там всичко бе замряло. После, от мрака дочу глас, идиотски напевен глас, който замънка монотонно: „Омлет без счупени яйца не става“. Повтори го няколко пъти. Той отвори очи, за да прогони думите.