Пол Остер - Нюйоркска трилогия

Куин не знаеше какво да мисли. Възможностите бяха много, толкова много, че въобще не му се започваше да ги прехвърля. Телефонът е оставен отворен? Стилман? Или пък съвсем друго лице?

Пусна телевизора и изгледа първите два ининга от мача на „Метс“. Отново телефонира. Отново заето. В първата част на третия ининг Сейнт Луис отбеляза точка, като открадна база, инфилд аут и саможертвен флай. „Метс“ отговориха на тази точка във втората част на ининга с двоен хит на Уилсън и с единичен на Йънгблъд. Куин усети, че играта не го интересува. Последва реклама за бира и той изключи звука. За двайсети път се опита да се свърже с Вирджиния Стилман и за двайсети път даваше заето. В първата част на четвъртия ининг Сейнт Луис отбеляза пет точки и Куин загаси телевизора. Взе червената си тетрадка и седна на бюрото. Писа в нея цели два часа. Не изчете написаното, не го интересуваше. Пак се обади на Вирджиния Стилман и пак чу сигнала заето. Така силно тръшна слушалката, че пластмасата изпука. След това се опита да се обади отново, но телефонът вече не даваше никакъв сигнал. Стана, отиде в кухнята и си направи втора купа овесени ядки. После си легна.

В съня си, който после забрави, се видя как крачи по Бродуей, водейки за ръка момченцето на Остър.

Следващия ден Куин прекара на крак. Излезе рано, след осем, и не спря дори да помисли къде отива. Така се случи, че през този ден видя много неща, които преди не бе забелязвал.

На всеки двайсет минути влизаше в някоя телефонна кабина и се обаждаше на Вирджиния Стилман. Но както и предишната нощ, така и през деня номерът даваше заето. Куин заживя с мисълта за това заето и то вече не го тревожеше. Сигналът се превърна в контрапункт на собствените му стъпки, метроном, който хладнокръвно следваше равномерния си ход сред хаотично кошмарните звуци на града. Дори имаше някакво успокоение в мисълта, че когато и да набере номера, там го очаква добре познатият му сигнал, непоколебим в своя отказ, забраняващ разговора и възможността за разговор, неумолим като туптенето на сърцето. Вирджиния и Питър бяха изолирани от него. Но той можеше да успокои съвестта си с мисълта, че продължава опитите да се свърже с тях. В какъвто и мрак да го водеха те, той все още не ги бе изоставил.

Тръгна по Бродуей към Седемдесет и втора улица, зави на изток към Сентръл парк, после по Петдесет и девета улица към Статуята на Колумб. Оттам пак тръгна на изток покрай Сентръл парк до Мадисън авеню и надясно към Централната гара. Безцелно прекоси няколко пресечки, продължи цяла миля на юг, стигна до Двайсет и трета улица, на кръстовището на Бродуей и Пето авеню спря да погледа сградата Флатирън, след което зави към Седмо авеню. На площад „Шеридан“ отново зави на изток, стигна до Уейвърли плейс, прекоси Шесто авеню и продължи към площад „Уошингтън“. Спря се да погледа един жонгльор, които изпълняваше номер върху хлабаво въже, завързано между нисък прът и едно дърво. Излезе от малкия парк, мина покрай университетските жилища с озеленени петна помежду им и сви надясно по улица „Хаустън“. Продължи надолу към „Канал“, после по улица „Варик“, отиде до номер шест, където някога бе живял. Пое по Уест Бродуей, който го отведе до Световния търговски център. Там, от фоайетата му, позвъни за тринайсети път на Вирджиния Стилман. Куин реши да хапне нещо, влезе в едно от заведенията за бърза закуска на партера, лениво заръфа сандвич, като междувременно записа нещо в червената си тетрадка. След това отново пое на изток, замота се из тесните улички на финансовия квартал, а след това изви на юг към Боулинг грийн с водата и чайките, които плуваха в обедната светлина над него. В един миг реши да се повози на ферибота до остров Статън, но се разколеба и пое на север. На улица „Фултън“ сви надясно и стигна до Китайския квартал. Оттам по Четиринайсета улица наляво, после пресече по диагонал площад „Юниън“ и продължи по Парк авеню. На Двайсет и трета улица зави на север, после за малко излезе на Трето авеню. На Трийсет и втора улица сви надясно и излезе на Второ авеню, после наляво, пак надясно и цъфна на Първо авеню. Извървя още седем преки до сградата на Обединените нации и реши да си почине. Седна на една каменна пейка насред площада, пое си дъх, отпусна се и затвори очи. После отвори червената си тетрадка, извади писалката на глухонемия от джоба си и започна нова страница.

За първи път, откакто бе купил червената си тетрадка, написаното в нея нямаше нищо общо със случая Стилман. По-скоро се съсредоточи върху нещата, които бе забелязал, докато се разхождаше. Не се замисли нито какво прави, нито какво означава този необичаен акт. Просто нещо го подтикна да си запише някои факти, да ги запечата върху хартията, преди да ги е забравил.