Пол Остер - Нюйоркска трилогия

— Вярвам ви.

— Да, така е. Толкова неща трябва да се свършат, а времето не стига. Всяка сутрин ставам призори. Излизам, независимо дали пече или вали, трябва да бъда навън, в движение, винаги на крак, от място на място. Уверявам ви, това ме изхабява.

— Но, изглежда, си струва.

— Всичко си струва, щом е в името на истината. Никоя жертва не е голяма за такова нещо.

— Наистина ли?

— Виждате ли, никой все още не е успял да разбере онова, което съм проумял аз. Аз съм първият. Единственият. Това е голямо бреме, голяма отговорност.

— Все едно сте понесли света върху плещите си.

— Да, може и така да се каже. Светът, или по-скоро каквото е останало от него.

— О, не мислех, че нещата са чак толкова зле.

— Зле са. Дори още по-зле.

— Ами?

— Виждате ли, сър, светът е целият на парчета. И аз трябва отново да го сглобя.

— Това не е шега работа.

— Добре го съзнавам. Засега търся принципа. Това е напълно във възможностите на един човек. Ако успея да положа основите, останалото и други могат да свършат. Основата — това е всичко, теоретичната първа стъпка. За съжаление, в тази работа друг не може да ме замести.

— Напреднали ли сте много?

— Страшно много. Всъщност, убеден съм, че се намирам на прага на голям пробив.

— Радвам се да го чуя.

— Да, утешително е. И всичко това благодарение на моя ум, на кристалната бистрота на моя ум.

— Не се съмнявам.

— Виждате ли, разбрах, че трябва да се самоогранича. Да работя върху малка площ, за да постигна убедителни резултати.

— Условието на условията, така да се каже.

— Точно така. Принципът на принципите, методът на действие. Разбирате ли, сър, светът е на парчета. Не само сме изгубили своята целенасоченост, но и езика, с който да я изразим. Несъмнено съществуват и духовни неща, но те имат своите съответствия в материалния свят. Моето гениално хрумване се състоеше в това, да се огранича във физическия свят, в непосредственото и осезаемото. Мотивите ми са извисени, но работата ми е в света на всекидневието. И затова толкова често оставам неразбран. Както и да е. Вече се научих да не обръщам внимание на тези неща.

— Това е най-добрият отговор.

— Това е единственият отговор. Единственият за човек с моето положение. Виждате ли, в момента аз създавам нов език. Човек, нагърбил се с подобна мисия, няма време за глупостта на другите. Във всеки случай тя е част от болестта, която се опитвам да излекувам.

— Нов език ли казахте?

— Да. Език, с който най-накрая да кажем онова, което имаме да казваме. Защото думите ни вече не съответстват на света. Когато светът е бил цял, знаели сме, че можем да го изразим с думи. Но полека-лека всичко се е разпаднало, разбило, срутило в хаоса. А думите ни — същите. Не са се приспособили към новата действителност. И затова всеки път, когато се опитваме да кажем какво виждаме, говорим лъжливо и изкривяваме онова, което искаме да назовем. Бъркотията е пълна. Но думите, както сам разбирате, подлежат на промяна. Проблемът е как да покажем това. Затова сега работя с възможно най-простите средства — толкова прости, че и дете би разбрало какво казвам. Вземете една дума, която се отнася до даден предмет — да кажем, „чадър“. Когато кажа „чадър“, вие веднага си представяте предмета. Нали така — нещо като бастун със сгъваеми метални спици, разположени в горната му част, които образуват арматурата за непромокаемия плат и тази арматура се отваря, когато трябва да ви пази от дъжда. Последната подробност е много важна. Чадърът не е само предмет, а предмет с определена функция — с други думи, изразява волята на човека. Като се замислиш, ще видиш, че всеки предмет прилича на чадъра по това, че изпълнява някаква функция. Моливът е за писане, обувката е за носене, колата е за каране. А сега, ето какъв е моят въпрос. Какво става, когато предметът престане да изпълнява функцията, за която е предназначен? Продължава ли да бъде същият предмет, или се превръща в нещо друго? Като скъсате, или, да речем, махнете плата на един чадър, той остава ли чадър? Отваряте спиците, вдигате го над главата си, излизате на дъжда и целият прогизвате. Тогава възможно ли е да продължим да наричаме този предмет „чадър“? Общо взето, хората точно това правят. В най-добрия случай ще кажат, че чадърът е скъсан. Според мен обаче това е голяма грешка, това е източникът на всички наши неприятности, недоразумения и заблуди. Престане ли да служи за това, за което е предназначен, чадърът престава да бъде чадър. Той може само да прилича на чадър, може някога да е бил чадър, но вече се е превърнал в нещо съвсем различно. Думата обаче си остава същата. Следователно, тя вече не може да изразява нещото, не може да го представлява. Тя става неточна, лъжлива, и вместо да изразява предмета, тя го прикрива. А ако ние не можем да назовем един най-обикновен предмет от всекидневието, нещо, което толкова често държим в ръце, как тогава ще говорим за нещата, които наистина ни засягат. Единственият начин е да вложим смисъла за промяна в самите думи, които използваме, в противен случай сме изгубени.