Пол Остер - Нюйоркска трилогия

Куин се отдръпна няколко крачки назад и зае позиция, от която лесно можеше да тръгне наляво или надясно, в зависимост от ситуацията. В същото време предпочиташе да стои далеч от Стилман, за да не би той да усети, че го следят.

Стилман стигна портала на гарата и пак сложи куфара на земята, за да си почине. В този миг Куин си позволи да вдигне очи от него, за да огледа тълпата още веднъж. Искаше да бъде сигурен, че не се е припознал и че наоколо други Стилмановци няма. Но това, което видя, го изуми. Точно зад Стилман, на няколко инча зад дясното му рамо, един човек спря, извади запалка от джоба си и запали цигара. Лицето му беше съвършено копие на Стилмановото. За миг Куин помисли, че само така му се струва, че това е някакъв ореол от електромагнитни излъчвания, идващи от тялото на Стилман. Но не, това си беше друг Стилман, който се движеше, дишаше, мигаше; действията му бяха съвършено независими от тези на първия Стилман. Вторият Стилман имаше вид на заможен човек. Носеше скъп син костюм; обувките му блестяха; бялата му коса беше добре пригладена; държеше се отракано, като типичен светски мъж. И той имаше само един куфар — черен, елегантен, голям колкото на другия Стилман.

Куин се вкамени. Каквото и да предприемеше в този миг, би сбъркал. Какъвто и избор да направеше, а той трябваше да направи избор, той би бил случаен, произволен и несигурността щеше да го преследва докрай. Тогава и двамата Стилмановци тръгнаха, всеки по своя си път. Първият зави надясно, вторият — наляво. Куин си пожела да има тяло на амеба, искаше да се разкъса на две и да хукне едновременно в две посоки. „Направи нещо!“, каза си той, „Направи нещо още сега, идиот такъв!“

Без да знае защо, тръгна наляво подир втория Стилман. След десетина крачки спря. Нещо му подсказа, че ще съжалява за това си решение. Движеше го омразата, искаше да накаже втория Стилман за това, че го е объркал. Обърна се и видя, че първият Стилман бавно се тътри в противоположната посока. Изведнъж разбра, че това е неговият човек. Това опърпано същество, така сломено и отчуждено от заобикалящия го свят — това бе неговият луд Стилман, не ще и съмнение. Куин си пое дълбоко дъх, изпусна го през треперещите си гърди и отново вдиша. Как да разбере със сигурност? Нямаше начин. Спусна се след първия Стилман и забави ход в такт със старческите крачки. Проследи го до метрото.

Вече беше седем часът и уличните тълпи оредяваха. Въпреки че вървеше като в мъгла, Стилман очевидно знаеше точно накъде отива. Професорът уверено заслиза по стълбите на метрото, плати си билета и спокойно зачака мотрисата към площад „Таймс“. Куин вече не се тревожеше, че ще го забележи. Никога не бе срещал толкова умислен човек. Дори да застанеше пред него, Стилман едва ли щеше да му обърне внимание.

Слязоха от мотрисата, прекосиха влажните коридори в станцията на Четирийсет и втора улица, пак надолу по един ред стъпала, и след седем-осем минути се качиха на Бродуейския експрес. След две дълги спирки бяха на Деветдесет и шеста улица. Бавно се заизкачваха по стълбите. Стилман на няколко пъти спря да си поеме дъх, след което излязоха на улицата и потънаха в черната като мастило нощ. Без да се колебае и без да спира, Стилман тръгна по Бродуей. В един момент на Куин дори му хрумна зловещата мисъл, че Стилман може да се е запътил към собствената си къща на Сто и седма улица. Но преди още паниката да го обземе, Стилман спря на ъгъла на Деветдесет и девета улица, изчака светофара и мина на отсрещния тротоар на Бродуей. Половин пресечка по-надолу се намираше евтин, долнопробен пансион за закъсали бедняци. Наричаше се хотел „Хармония“. Куин бе минавал много пъти оттам и добре познаваше пияниците и скитниците, които се навъртаха наоколо. Учуди се, като видя, че Стилман отваря вратата и влиза. Смяташе, че старецът ще потърси по-приличен приют. Куин надникна през стъклената врата и видя, че професорът попълва името си в книгата за регистрация, после той вдигна багажа си и изчезна в асансьора. Очевидно щеше да отседне тук.

Куин остана пред вратата още два часа, крачейки напред-назад, защото смяташе, че Стилман ще излезе да вечеря в някое от околните заведения. Но старецът не се появи и най-накрая Куин реши, че си е легнал да спи. Обади се на Вирджиния Стилман от един телефон на ъгъла и подробно й разказа какво се е случило, после пое към дома си на Сто и седма улица.

На другата сутрин, както и през много още сутрини, които тепърва щяха да последват, Куин се настани на една пейка по средата на пешеходното островче сред трафика на Бродуей и Деветдесет и девета улица. Винаги пристигаше рано, винаги преди седем, сядаше с чаша кафе и кифла с масло, разстилаше вестника върху скута си и забождаше очи в стъклената врата на хотела. Стилман се показваше към осем, загърнат в дългото си кафяво палто, с голяма старомодна платнена торба. В продължение на цели две седмици маршрутът му не се промени. Старецът обикаляше улиците на квартала, вървеше бавно, едва-едва, спираше, пак тръгваше, пак спираше, сякаш всяка крачка трябваше да се претегли и отмери, преди да заеме мястото си сред общия сбор на останалите крачки. Това ужасно затрудняваше Куин. Той обичаше да ходи бързо и цялото това спиране, тръгване и туткане взе да го изнервя. Чувстваше се напълно разцентрован. Като заек, подгонил костенурка. Непрекъснато си повтаряше да не бърза.