Пол Остер - Нюйоркска трилогия

Докато се мотаеше из гарата, на няколко пъти си припомни мислено кой е. Не само че започваше да свиква с новата си роля на Пол Остър, но не му беше и неприятно. Макар тялото, умът и мислите му да бяха същите, той все пак се усещаше като изваден от себе си, като че се е отървал от бремето на собственото си съзнание. Един елементарен трик на интелекта, едно сръчно преименуване и ето: чувстваше се несравнимо по-лек и свободен. В същото време знаеше, че всичко това е само илюзия. Но в нея имаше и нещо успокоително. Не беше изгубил себе си; просто се преструваше, а и винаги, когато пожелаеше, можеше отново да стане Куин. Самият факт, че сега превръщането му в Пол Остър имаше цел — цел, която ставаше все по-важна и по-важна за него самия, — му служеше като морално оправдание за цялата тази шарада и го освобождаваше от необходимостта да защитава лъжата си. Защото за него представянето му като Остър бе станало равнозначно на това да върши добро в света.

Продължи да обикаля гарата, като мислено се правеше на Пол Остър, и търпеливо очакваше появяването на Стилман. Вдигна глава към сводестия таван на голямата зала и се загледа в изрисуваните върху него съзвездия. Контурите на небесните фигури бяха очертани с електрически крушки, като всяка крушка представляваше отделна звезда. Връзката между съзвездията и техните имена бе нещо съвършено непонятно за Куин. Като момче бе прекарвал часове наред под нощното небе, опитвайки се да свърже гроздовете от мъждукащи светлинки с очертанията на мечки, телци, стрелци и водолеи. Но все напразно и от това му ставаше тъпо, сякаш нещо в мозъка му куцаше. Замисли се дали и младият Остър е бил същият.

Почти цялата източна стена на гарата бе заета от огромна фотография на фирмата Кодак — неестествено наситени, ярки цветове. Изгледът беше от уличка в рибарско селище в Нова Англия, може би Нантъкет. Калдъръмът, облян в свежа пролетна светлина, по прозорците на къщите сандъчета с пъстри цветя, а в края на уличката океанът с белите си вълни и синя, синя вода. Куин си спомни, че преди много години заедно с жена си бяха ходили в Нантъкет. Тя беше бременна в първия месец, а синът му трябва да е бил колкото бадем в утробата й. Споменът го преряза като остра болка и той се опита да потисне изплувалите в съзнанието му картини. „Погледни на това през очите на Остър — посъветва се той, — а най-добре е въобще да не мислиш.“ Отново вдигна поглед към фотографията, но този път с облекчение откри, че мислите му са се прехвърлили на тема китове и експедициите, които през миналия век са тръгвали от Нантъкет, на тема Мелвил и първите страници на „Моби Дик“. Оттам умът му се зарея към описанията, които бе чел за последните години от живота на Мелвил — мълчаливия старец, който е работел в нюйоркската митница, без читатели, забравен от всички. И изведнъж с кристална яснота и точност видя прозореца на Бартълби 4 4 Герой от разказа на Хърман Мелвил „Писарят Бартълби“. — Б.пр. и сляпата тухлена стена пред него.

Някой го потупа по рамото и Куин рязко се извърна. Пред него стоеше дребен безмълвен човек, който му подаваше химикалка. Върху нея беше прикрепено бяло флагче, от едната страна на което пишеше: „Тази напълно редовна стока Ви се предоставя от един ГЛУХОНЯМ. Платете колкото обичате. Благодаря Ви за помощта.“ От другата страна на флагчето, под наслов НАУЧЕТЕ СЕ ДА ГОВОРИТЕ С ВАШИТЕ ПРИЯТЕЛИ, имаше таблица с азбуката на глухонемите, която показваше положенията на ръката за всяка една от двайсетте и шест букви. Куин бръкна в джоба си и подаде на човека един долар. Глухонемият кимна и продължи. Куин остана да стърчи с химикалката в ръка.

Вече минаваше пет. Куин реши, че за да е по-малко уязвим, трябва да се премести в чакалнята. По принцип това бе мрачно място, пълно с прахоляк и хора, които няма къде да отидат, но сега, когато пиковият час беше в разгара си, чакалнята гъмжеше от мъже и жени, понесли чанти, книги и списания. Празни места почти нямаше. След като потърси минута-две, най-накрая, на една от пейките, успя да се вклини между мъж със син костюм и закръглена млада жена. Мъжът бе отворил спортната страница на „Таймс“ и Куин проточи врат през рамото му, за да прочете описанието на мача, който любимият му бейзболен отбор бе загубил предишния ден. Тъкмо стигна до третия или четвъртия абзац, и човекът заканително се обърна към него, изгледа го кръвнишки, после се извърна така, че да скрие вестника от погледа му.

След това се случи нещо странно. Куин се обърна към младата жена от дясната си страна да види дали пък в обратната посока няма да се намери нещо за четене. Премери я с поглед и й даде някъде около двайсет години. На лявата й буза имаше няколко пъпки, замазани отгоре с грим, а устата й подмляскваше дъвка. Четеше книжле с лъскава корица. Куин се понаведе, за да зърне заглавието. И най-неочаквано книжлето се оказа негово — „Самоубийство по принуда“ от Уилям Уилсън, първият от романите му с Макс Уърк. Куин често си бе представял подобна ситуация: внезапното, ненадейно удоволствие да срещне свой читател. Дори бе репетирал разговора, който ще последва: той, престорено безразличен към похвалите на непознатия, а после, уж неохотно се съгласява да драсне един подпис на първата страница със свенливото: „Щом толкова настоявате“. Но сега, когато въпросната сцена беше на път да се разиграе, усети разочарование, дори гняв. Не харесваше момичето до себе си, а това, че тя така небрежно прелистваше страниците, които му бяха коствали толкова усилия, направо го обиди. Идеше му да грабне книгата от ръцете й и да избяга.