Пол Остер - Нюйоркска трилогия

Куин не можеше да реши какво общо има всичко това с Новия свят. Но разгръщайки следващата глава на книгата, видя, че Стилман най-неочаквано се е прехвърлил на друга тема — живота на Хенри Дарк, бостънски свещеник, който бил роден в Лондон през 1649 г., в деня на екзекуцията на Чарлс I. Пристигнал в Америка през 1675 г. и умрял по време на пожар в Кеймбридж, Масачусетс, през 1691 г.

Според Стилман, още съвсем млад Хенри Дарк е бил частен секретар на Джон Милтън — от 1669 г. до смъртта на поета, пет години по-късно. Куин много се озадачил, защото бил чел някъде, че слепият Милтън е диктувал произведенията си на една от своите дъщери. Дарк, както ставало известно от книгата, бил фанатичен пуритан, студент по теология и ревностен почитател на творчеството на Милтън. На един вечерен прием случайно срещнал своя идол и получил покана да го посети през следващата седмица. Това довело и до други посещения, докато в крайна сметка Милтън започнал да поверява на Дарк най-различни дребни задачи: да записва диктовките му, да го съпровожда по лондонските улици, да му чете от стари книги. В едно писмо от 1672 г., което Дарк пише до сестра си в Бостън, той споменава за дългите си беседи с Милтън върху някои спорни моменти в тълкуването на Библията. Когато Милтън умира, Дарк бил направо неутешим. След шест месеца решава, че без Милтън Англия е само една пустиня, страна, която не може да му предложи нищо повече, и затова емигрира в Америка. Пристига в Бостън през лятото на 1675 г.

Малко се знае за първите му години в Новия свят. Стилман прави предположение, че може би е заминал на запад към все още незаселените земи, но конкретни доказателства за подобно твърдение липсват. От друга страна, от писанията на Дарк личи, че добре познава индианските обичаи, което е накарало Стилман да предположи, че по всяка вероятност Дарк е живял сред някое от тези племена за известен период. Както и да е, до 1682 г. липсват всякакви данни за Дарк. През същата година обаче името му се появява в бостънския брачен регистър като младоженец, взел за съпруга някоя си Люси Фитс. След две години той вече оглавява малко пуританско паство в покрайнините на града. На съпружеската двойка се раждат няколко деца, ала всички те умират невръстни. Изключение прави един син на име Джон, роден през 1686 г., който оцелява. Но през 1691 г. момчето загива при нещастен случай — пада от един прозорец на втория етаж. Месец по-късно в къщата избухва пожар, в който намират смъртта си както Дарк, така и съпругата му.

Едва ли някой щеше да си спомня нещо за Хенри Дарк, ако не беше един негов памфлет, публикуван през 1690 г. под наслов „Новият Вавилон“. Според Стилман, това произведение от шейсет и четири страници представлява най-вдъхновеното описание на Новия континент от онова време. Ако Дарк не бе умрял толкова скоро след неговото появяване, ефектът би бил далеч по-голям. Но както впоследствие се оказало, повечето от съществуващите екземпляри от въпросния памфлет били унищожени от пожара, в който загинал и самият Дарк. Стилман успял да открие само един, и то съвсем случайно, на тавана в родната си къща в Кеймбридж. След години на упорито издирване стигнал до заключението, че притежава единствения оцелял екземпляр от този памфлет.

„Новият Вавилон“, написан в типичната дръзка милтъновска проза, разказва за изграждането на рая в Америка. За разлика от други писатели, заели се със същата тема, Дарк твърди, че раят не е място, което може да бъде открито. Няма карти, които ще отведат човека до него, няма навигационни уреди, с които да се доплава до неговите брегове. Според Дарк съществуването на това място е иманентно, то е вътре в самия човек: идеята за отвъдното, която всеки сам може един ден да превърне в действителност тук и сега. Защото утопията не съществува никъде — нито дори, както Дарк сам обяснява, в света на самата дума. Човек може да съгради това обетовано място само с помощта на двете си ръце.

Дарк стига до тези заключения, изхождайки от факта, че историята с Вавилонската кула е едно пророчество. Използва тълкуването на Милтън за грехопадението, и верен на своя учител, придава изключителна важност на ролята на езика. Но освен това доразвива идеите на поета. Щом падението на човека води до падение и на езика, значи съвсем естествено е да приемем, че е възможно да се поправи грехопадението и последиците от него, като поправим падението на езика, тоест като се опитаме да пресъздадем езика, който се е говорел в Едем. Ако човек успее да се научи да говори онзи изначален език на невинността, с негова помощ ще успее да възстанови и онова изначално състояние на невинност у себе си. Достатъчно е да се обърнем към примера, който ни е оставил Христос, твърди Дарк, за да се уверим, че това е така. Нима Христос не е бил човек, същество от плът и кръв? Нима Христос не е говорил езика отпреди грехопадението? Във „Възвърнатият рай“ на Милтън Сатаната говори с „двусмислици измамни“, докато „Делата на Христа едно са с неговите думи, думите му/ Едно са с вестта на сърцето му голямо, а сърцето му/ То носи доброта, и велемъдрие, и правда.“ И ако Бог не бе „изпроводил своя жив Оракул/ В Света последната му воля да вестява/ И Духът на Истината вред да всява/ В благочестивите Сърца да бди кат негов часовой Оракул/ Та щях ли Истината аз самият да прозра?“ Та нали именно заради Христос грехопадението в крайна сметка завършва така щастливо, като се превръща във felix culpa, както повелява и самото учение. Следователно, твърди Дарк, съвсем възможно е човек да проговори изначалния език на невинността и да възвърне, цяла и непоклатима, истината в себе си.