Пол Остер - Нюйоркска трилогия

По това време на денонощието заведението беше почти празно. На една от крайните маси седяха двама старци в овехтели дрехи — единият много дебел, другият много тънък, — които внимателно изучаваха препускащите по тавана и стените светлини. На масата между тях имаше две празни чаши от кафе. В предната част на заведението, при рафтовете с пресата, младо момче държеше в ръцете си отворено списание и зяпаше снимката на гола жена. Куин седна на бара и си поръча хамбургер и кафе. Барманът веднага се разбърза, като същевременно се обърна към Куин през рамо:

— Братче, видя ли мача тази вечер?

— Не успях. Какво стана?

— А ти как мислиш?

В продължение на много години вече Куин провеждаше този разговор с въпросния човек, чието име не знаеше. Веднъж, много отдавна, се бе отбил в закусвалнята и двамата бяха подхванали разговор за бейзбол. Оттогава, влезеше ли Куин, двамата продължаваха стария си разговор. През зимата говореха предимно за продажба на играчи, прогнози и спомени. Но през сезона винаги обсъждаха последния мач. И двамата бяха от „Метс“ и безнадеждността на тази страст бе споила здрава връзка помежду им.

Барманът поклати глава.

— В първите два удара Кингман беше страшен — каза той. — Прас, прас. Страхотна работа, запрати ги чак на луната. Джоунс и той веднъж да се прояви като питчер и въобще нещата потръгнаха. Две на едно във втората част на деветия ининг. „Питсбърг“ слагат рънери на втора и трета база, единия го изгарят, а нашите вкарват Алън от резервите. Пеня пуска една топка по земя към първа база, а шибаната топка взе, че мина между краката на Кингман и, разбира се, двама стигнаха до хоума и това е положението — бай, бай Ню Йорк.

— Дейв Кингман е лайно — отсече Куин и захапа хамбургера.

— Ама виж го Фостър — обади се барманът.

— Фостър отдавна си е изпял песента. Остави го ти него. Проклето плашило. — Куин съсредоточено дъвчеше сандвича си, а езикът му трескаво шеташе из устата да открие някое заблудено кокалче в каймата. — Ако питаш мен, трябва да го върнат в Синсинати с бърза поща.

— Така е — рече барманът. — Ама няма да го направят. Така или иначе, по-добре са от миналата година.

— Знам ли — обади се Куин и отхапа още един залък. — Като го четеш на хартия е едно, ама какво е истинското положение, никой не казва. Стърнс е почти винаги контузен, а Брукс никога не успява да се съсредоточи в играта. На втора база и на шортстопа са сложили едни младоци, не ти е работа. Муки е добър, ама още е зелен, а за десен аутфилдер така и не намериха човек. Разбира се, остава Ръсти, но той е затлъстял и тича като трътка. А за питчерите, дай по-добре да не говорим. Нас с теб по̀ ни бива.

— Абе, ти що не вземеш да им станеш един мениджър — викна му барманът, — та да ги поставиш на място тия копелета.

— Така де — кимна му Куин.

След като приключи с вечерята, Куин стана и отиде до щанда с канцеларски материали. Беше пристигнала нова пратка тетрадки — внушителна купчина от красиви сини, зелени, червени и жълти пакети. Взе една и видя, че страниците са с тесни редове, точно както ги предпочиташе. Куин винаги пишеше с писалка, а пишещата машина използваше само когато преписваше на чисто окончателния вариант. Затова винаги се запасяваше с хубави тетрадки със спирала. И сега, след като вече се бе ангажирал със случая Стилман, реши, че му трябва и нова тетрадка. Щеше да му е от полза да си записва на едно място мислите, наблюденията и изникналите въпроси. По този начин може би щеше да успее да държи нещата под контрол.

Зарови се в стоката, двоумеше се коя да избере. Но по неизвестни дори на самия него причини изведнъж усети непреодолимо желание да издърпа една червена тетрадка, която се подаваше от долния край на купчината. Взе я, разгледа я, разгърна страниците й. Сам недоумяваше защо толкова му се прииска да я грабне. Беше тетрадка със сто страници, стандартен формат. Но нещо в нея го привлече, сякаш неповторимата й съдба в този свят бе да съхрани думите, изписани от него. Смутен от силата на това свое пристрастие, Куин пъхна червената тетрадка под мишница, отиде до касата и я плати.

Като се прибра в апартамента си четвърт час по-късно, той извади снимката на Стилман и чека от вътрешния джоб на сакото си и внимателно ги постави върху бюрото. Разчисти повърхността му от използвани кибритени клечки, угарки, пластове пепел, празни пълнители за писалки, дребни монети, автобусни билети, листчета с драсканици и една мръсна носна кърпа, и постави червената тетрадка в средата. След това спусна щорите, свали всичките си дрехи и седна зад бюрото. Никога преди не беше правил подобно нещо, но неизвестно защо, му се струваше, че моментът изисква да бъде гол. Остана така двайсет-трийсет секунди, като се опитваше да не мърда, да не прави нищо, само да диша. После отвори червената тетрадка. Взе писалката и изписа собствените си инициали ДК (Даниъл Куин) върху първата страница. За първи път от повече от пет години използваше собственото си име. Спря и се замисли върху този факт, но после го изхвърли от ума си. Прелисти страницата. Няколко мига изследва бялата й пустота, като не преставаше да се чуди дали все пак няма да се окаже голям глупак. После опря писеца в най-горния ред на листа и вписа първите си впечатления в червената тетрадка.