Пол Остер - Нюйоркска трилогия

Извън случаите на експерименти има и други — на инцидентна изолация, като например деца, изгубили се в гората, моряци, изхвърлени на пустинен остров, деца, отгледани от вълци, както и случаи на жестоки и садистични родители, които затварят чедата си, оковават ги, бият ги и ги заключват в килери, измъчват ги безпричинно само заради прищевките на собствената си лудост. Куин бе запознат с огромното количество литература, посветена на подобни истории. Като например тази за шотландския моряк Алегзандър Селкърк (смятан от мнозина за прототип на Робинзон Крузо), който прекарал четири години сам-самичък на един остров, недалеч от чилийския бряг. Капитанът на кораба, който го спасил през 1708 г., твърди, че „до такава степен бе забравил да говори, поради липса на практика, че ние почти нищо не му разбирахме“. Двайсет години по-късно нашумява друг случай. Петер от Хановер, диво четиринайсетгодишно момче, било намерено голо и безсловесно в гората край германския град Хамелин и било изправено пред английския съд под специалното покровителство на Джордж I. Както Суифт, така и Дефо са имали възможност да го видят и това свое изживяване Дефо е отразил в памфлета си „Природата такава, каквато е“. Въпросният Петер обаче така и не се научил да говори и след няколко месеца бил изпратен в провинцията, където доживял седемдесет години, като до края на дните си не проявил никакъв интерес нито към секса, нито към парите, нито към каквито и да било светски занимания. След това идва случаят с Виктор, дивото дете от Авейрон, което било намерено през 1800 г. Под търпеливите и педантични грижи на д-р Итар Виктор усвоил някои елементарни говорни умения, но повече не успял да напредне. Останал на нивото на малко дете. Дори по-известен от Виктор е случаят с Каспар Хаузер, който през един следобед на 1828 г. се появил в Нюрнберг, облечен в странни дрехи. Не можел да произнесе и една разбираема дума. Умеел да изписва името си, но във всяко друго отношение приличал на малко дете. Бил осиновен от града и поставен под грижите на местния учител. Прекарвал времето си на пода, където играел с дървени кончета и се хранел само с хляб и вода. Все пак Каспар претърпял известно развитие. Станал добър коняр, освен това бил маниак на тема спретнатост и чистота, направо се опиянявал от червения и белия цвят и показвал необикновена памет, особено по отношение на имена и лица. Не обичал обаче да излиза навън, предпочитал да стои затворен, отбягвал слънчевата светлина и подобно на Петер от Хановер, никога не проявил и най-малък интерес към секса и парите. Когато полека-лека започнал да възстановява спомените си от миналото, в паметта му възкръснали години, прекарани на пода в една затъмнена стая, където го хранел човек, който никога не говорел и винаги оставал скрит от погледа му. Скоро след като това се разчуло, Каспар бил убит с кама на публично място от неизвестен мъж.

От много години насам Куин не се бе и замислял върху тези истории. Беше много чувствителен на тема деца, особено деца, които са страдали, били са малтретирани и са умрели, преди да пораснат. Ако Стилман беше мъжът с камата, дошъл да си отмъсти на момчето, чийто живот е разбил, Куин би го спрял с удоволствие. Знаеше, че с това няма да върне сина си, но поне би могъл да предотврати една нелепа смърт. Изведнъж реши, че лесно ще го извърши, а представата за това, което го очаква, изплува в съзнанието му като стар кошмар. Спомни си малкия ковчег с тялото на сина си, спомни си как го спускат в земята. Също като изолацията, каза си той. Същата тишина. Неговият син също се казваше Питър.

На ъгъла на Седемдесет и втора улица и Медисън авеню махна на едно такси. Докато колата пътуваше през парка към Уест сайд, Куин погледна през прозореца и се почуди дали дърветата са същите, които е видял и Питър Стилман, когато за първи път е излязъл на въздух и на светлина. Дали Питър е видял същите неща, които и той виждаше сега, или светът му е изглеждал съвсем различен. А ако едно дърво не е дърво, какво би могло да бъде тогава?

След като таксито го остави пред дома му, Куин усети, че е гладен. Не беше ял от сутринта. Странно, помисли си той, колко бързо мина времето в апартамента на Стилман. Ако не бъркаше в изчисленията си, значи бе прекарал там повече от четиринайсет часа. А му се сториха не повече от три-четири. Сви рамене, като си помисли за това несъответствие, и си рече наум: „Трябва по-често да поглеждам часовника си.“

Върна се обратно по Сто и седма улица, зави вляво по Бродуей и тръгна на север, като се оглеждаше за някое подходящо заведение. Тази вечер не му се влизаше в бар — да се храни на тъмно сред оглушителна пиянска глъчка, — не, въпреки че по принцип от бар не се отказваше. Като пресече Сто и дванайсета улица, видя, че закусвалнята „Хайтс“ е все още отворена, и реши да влезе. Тя представляваше ярко осветено, но все пак мрачно място, в единия край на което се продаваха порнографски списания, канцеларски материали и всякакви вестници; освен това имаше няколко маси за съсобствениците и дълъг бар с въртящи се столчета. Висок пуерториканец с бяла картонена шапка, каквато носят главните готвачи, стоеше зад бара. Изпълняваше поръчките по менюто, което се състоеше главно от хамбургери, сандвичи с повехнали домати и марули, млечни шейкове, яйчени кремове и кифли. Вдясно от него, удобно разположен зад касата, седеше шефът — дребен човек с оредяла къдрава коса и татуиран върху ръката му номер от концентрационен лагер. Чувстваше се като господар в царството си от цигари, лули и пури. Седеше невъзмутимо и четеше вечерното издание на „Дейли нюс“.