Пол Остер - Нюйоркска трилогия

Тази версия успокои Куин и той реши да повярва в нея, въпреки че нямаше никакви основания за това. Стилман или е наясно какво върши той, или не е. Ако не е, значи Куин си губи времето. А колко по-хубаво е да вярваш, че действията ти водят към дадена цел. Значи по-добре е Стилман да знае и Куин реши да приеме, че това е така, поне за момента.

Оставаше обаче един проблем: с какво да занимава мисълта си, докато следи стареца? Куин обичаше да скита. Разходките му из града го бяха научили да разбира връзката между вътрешния и външния свят. Използваше безцелното движение като средство за връщане назад, а в най-добрите си дни успяваше да покори всичко външно и по този начин да узурпира върховната власт над вътрешния мир. Като се потапяше във външния свят, като сам удавяше себе си в него, той успяваше да овладее, макар и в минимална степен, пристъпите си на отчаяние. За него скитането бе нещо като забрава. Но следенето на Стилман не беше скитане. Стилман можеше да се скита, да се тътри от място на място като слепец, но на тази привилегия Куин нямаше право да се радва. Защото трябваше да внимава какво върши, дори и то да не беше кой знае какво. Често мислите му се зарейваха нанякъде и стъпките му бързо влизаха в техния ритъм. Това пък означаваше, че така залисан, можеше неволно да ускори крачка и да се блъсне в Стилман. За да се предпази от подобно неблагополучие, беше измислил няколко начина за намаляване на скоростта си. Първият бе да си повтаря, че вече не е Даниъл Куин, а Пол Остър и с всяка измината крачка да се опитва да се намести по-удобно в ограниченията на тази трансформация. За него Остър беше само едно име, обвивка без съдържание. Да бъдеш Остър означаваше да си човек без интериор, човек без мисли. А щом липсват мисли, щом не бива да черпи от собствения си вътрешен живот, тогава значи няма къде да се оттегли. Бидейки Остър, той не можеше да извика в съзнанието си никакви спомени, страхове, мечти или радости, защото всички те щяха да кънтят глухо и празно, щом главният им герой е някакъв си Остър. Следователно, трябваше да си остане на собствена територия и да търси опора във външния свят. Да не сваля очи от Стилман — това не бе само начин да се откъсне от собствените си мисли, а единствената мисъл, която можеше да си позволи.

В продължение на ден-два тактиката му се радваше на умерен успех, но в крайна сметка и Остър се скапа от тази монотонност. Куин разбра, че трябва да измисли нещо друго, което да го занимава, някаква задачка, която да му прави компания, докато си гледа работата. Най-накрая спасението дойде от червената тетрадка. Вместо да вписва по една-две случайно хрумнали му бележки, както бе правил през първите няколко дни, той реши да си води най-подробни записки. С помощта на писалката, закупена от глухонемия, той най-усърдно се зае с новата си задача. Описваше не само жестовете на Стилман, но и всеки предмет, който прибираше или изхвърляше от торбата си, заедно с точния час. Освен това взе най-педантично да си отбелязва маршрута на всички лъкатушеници по пътя на Стилман: всяка улица, по която минава, всеки ъгъл, зад който завива, и всяко място, на което спира да почине. По този начин не само си намери занимание, но и забави хода си. Сега вече не съществуваше опасност неволно да настигне Стилман. По-скоро трябваше да внимава да не го изгуби от погледа си, защото ходенето и писането се оказаха трудно съвместими дейности. Куин бе прекарал последните пет години от живота си ту в едното, ту в другото и сега съчетаването им го поизпоти. В началото допускаше доста грешки. Оказа се, че е много трудно да пишеш, без да гледаш листа, и той често откриваше, че е изписал два или три реда един върху друг, от което се е получило напълно неразбираем палимпсест. Но за да погледне страницата, би трябвало да спре, а спре ли, можеше да изгуби Стилман. След време реши, че всичко е въпрос на позиция. Първо опита да държи тетрадката пред себе си под ъгъл от четирийсет и пет градуса, но видя, че лявата му китка се уморява много бързо. После опита да държи тетрадката съвсем пред лицето си, като току надничаше над горния й край, за да не изпусне Стилман, но и тази позиция се оказа непрактична. Най-сетне опита да подпре тетрадката на дясната си ръка под лакътя, а с лявата да пише, но така не само че изкривяваше буквите, но и не можеше да пише в дъното на листа. Накрая реши да подпира тетрадката си върху лявото бедро, подобно на художник, който държи палитра. Така беше по-добре. Носенето не му причиняваше напрежение на мускулите, а и дясната му ръка беше свободна да държи писалката. Въпреки че и този метод си имаше своите недостатъци, все пак представляваше най-удобното разрешение на въпроса. Така Куин можеше да отделя еднакво внимание на Стилман и на писането, да поглежда ту нагоре, ту надолу, като едновременно съзерцаваше обекта и го описваше. В тази поза — стиснал писалката на глухонемия в дясната си ръка, подпрял червената тетрадка на лявото си бедро, Куин продължи да следи Стилман още цели девет дни.