Пол Остер - Нюйоркска трилогия

Оттогава бяха изминали пет години. Вече не мислеше толкова много за сина си, а неотдавна махна и снимката на жена си от стената. Само понякога, съвсем неочаквано се замисляше как бе държал тригодишното си момче на ръце — но то не беше точно замисляне, не беше дори и спомен. Беше физическо усещане, един останал в тялото му отпечатък от миналото, върху който той нямаше власт. Тези моменти сега го навестяваха по-рядко и нещата като че бяха тръгнали да се променят. Преди всичко вече не му се искаше да умре. Същевременно обаче не можеше да се каже, че и много му се живееше. Но поне не изпитваше неприязън към факта, че е жив. Беше жив и упоритостта на това състояние взе постепенно да го очарова — сякаш бе успял да надживее себе си, или по някакъв начин водеше посмъртен живот. Вече не спеше само на запалена лампа и от много месеци насам не си спомняше нито един сън.

Беше нощ. Куин лежеше в леглото си, пушеше цигара и слушаше почукването на дъжда по стъклата. Почуди се кога ли ще спре да вали и дали на сутринта ще бъде в настроение за дълга разходка или бързо-бързо ще се прибере. На възглавницата до него лежеше отворен екземпляр от книгата на Марко Поло „Пътешествия“. Откакто бе завършил последния си роман под псевдонима Уилям Уилсън, което стана преди две седмици, започна да линее. Макс Уърк, частният детектив, от името на когото се водеше повествованието, бе успял да разгадае изключително заплетена серия от престъпления, бе преживял няколко побоя, от които се бе измъкнал на косъм, и поради всички тези негови неимоверни усилия Куин се чувстваше страшно отпаднал. С течение на времето Уърк и Куин се бяха сближили доста. Докато Уилям Уилсън продължаваше да бъде една абстрактна фигура за Куин, то Уърк все повече и повече добиваше плът и кръв. В тази триада от личности, в която Куин се бе превърнал, Уилсън играеше ролята на нещо като вентрилоквист 1 1 Човек, който говори чрез стомаха. — Б.пр. , самият Куин представляваше куклата, а Уърк беше живият глас, който придаваше смисъл на начинанието. Дори и само като илюзия, Уилсън оправдаваше живота на другите двама. Но и без да съществува, той пак представляваше моста, по който Куин можеше да премине от себе си към Уърк. И така, полека-лека Уърк бе станал постоянното присъствие в живота на Куин, негов духовен брат и приятел по самота.

Куин отново взе книгата на Марко Поло и зачете първата страница. „Ще разкажем за нещата така, както са били видени, за нещата така, както са били чути, за да може книгата ни да представлява достоверен дневник, напълно лишен от измислици. За да могат всички, които прочетат тази книга или чуят за нея, да имат пълно доверие в написаното, защото тя съдържа само истината.“ Тъкмо бе започнал да разсъждава върху смисъла и категоричността на горните изречения, телефонът иззвъня. Много по-късно, когато успя да си възстанови събитията от тази нощ, той щеше да си спомни, че в същия миг бе погледнал часовника си и видял, че минава полунощ. Учуди се кой ли го търси по това време. Сигурно, помисли си, му се обаждат с някаква лоша вест. Измъкна се от леглото, отиде гол до телефона и вдигна слушалката при второто позвъняване.

— Да?

Последва дълга пауза и дори в един момент Куин реши, че онзи отсреща е затворил. После, сякаш от огромно разстояние, се чу глас, който не можеше да се сравни с нищо. Едновременно механичен и емоционален, не по-силен от шепот, но в същото време съвършено отчетлив и толкова равен, че не успя да определи дали принадлежи на мъж или жена.

— Ало? — каза гласът.

— Кой е? — попита Куин.

— Ало? — повтори гласът.

— Слушам — каза Куин. — Кой се обажда?

— Пол Остър ли е? — попита гласът. — Бих искал да говоря с мистър Пол Остър.

— Тук няма човек с такова име.

— Пол Остър. От детективска агенция „Остър“.