Пол Остер - Нюйоркска трилогия

— Съжалявам — каза Куин. — Дали са ви погрешен номер.

— Много е спешно — настоя гласът.

— Нищо не мога да направя за вас — каза Куин. — Тук няма никакъв Пол Остър.

— Нима не разбирате? — каза гласът. — Всяка секунда е ценна.

— Тогава опитайте се отново да наберете номера. Тук не е детективско бюро.

Куин затвори телефона. Остана така върху студения под, забил поглед в пръстите на краката си, в коленете си, в увисналия си член. За миг съжали, че се бе държал така рязко с човека по телефона. Може би щеше да е по-добре, помисли си той, ако си бе поиграл известно време. Може би щеше да попадне на интересен случай, или да помогне с нещо.

— Когато стоя прав, трябва да се науча да мисля по-бързо — каза си той наум.

Както повечето хора, и Куин не знаеше почти нищо за престъпността. Никога не беше убивал човек, никога не беше крал, а и не познаваше някого, който да го е правил. Никога не беше влизал в полицейски участък, никога не беше виждал частен детектив, никога не бе говорил с престъпник. Всичко, което знаеше за тези неща, бе научил от книгите, от филмите и вестниците. Но съвсем не смяташе, че това е някакъв недостатък. В историите, които описваше, той се интересуваше не от тяхната връзка със света, а от връзката им с други истории. Дори и преди да стане Уилям Уилсън, Куин беше страстен читател и почитател на всякакви мистерии. В интерес на истината повечето от тях бяха толкова зле написани, че не издържаха никаква критика, и все пак самият сюжет го увличаше и той захвърляше само най-лошите. Докато вкусът му за други книги бе изтънчен до тесногръдие, при мистериите проявяваше необяснима липса на взискателност. Като се случеше в настроение, поглъщаше по десет-дванайсет книжлета наведнъж. Сякаш това бе страшен глад, или неутолим апетит, но само към определен вид храна и никога не спираше, преди да се насити.

В тях най-много му харесваше чувството за пестеливост и за изобилие. В добрата мистерия няма нищо излишно, нито едно изречение, нито една дума без значение. И дори когато не е много важна, тя потенциално може да се окаже такава, което е едно и също. Светът на книгата оживява, гъмжи от възможности, загадки и противоречия. И тъй като всичко видяно или казано, дори най-незначителното или най-тривиалното, може да допринесе за развоя или изхода на историята, нищо не бива да се пренебрегва. Всичко е съществено; центърът на книгата се премества заедно с всяко ново събитие, което я придвижва напред. Центърът следователно е навсякъде, а без него никаква окръжност не може да се очертае, преди книгата да е стигнала до своя край.

Детективът е онзи, който гледа и слуша, който пробива път през това тресавище от предмети и явления в търсене на хрумването, на идеята, която ще свърже всички тези неща в едно, придавайки им смисъл. Всъщност писателят и детективът са взаимно заменяеми. Читателят вижда света през очите на детектива и пряко участва в неговото създаване детайл след детайл. Наясно е с всички заобикалящи го предмети, сякаш те биха могли да му проговорят, сякаш, поради вниманието, с което ги удостоява, биха могли да придобият допълнително значение, по-различно от простия факт, че съществуват. Частно ченге. За Куин този термин имаше троен смисъл. Зоркото око на ченгето, окото на примката, на която увисват престъпниците, и физическото око на писателя, който съзерцава действителността и изисква от нея да му се разкрие. В продължение на цели пет години Куин бе живял с това дълбоко свое убеждение.

Той, разбира се, отдавна бе престанал да мисли за себе си като за нещо истинско. Ако въобще продължаваше да живее, то бе в свят доста отдалечен, и съществуването му в него ставаше единствено чрез въображаемата персона на Макс Уърк. Но неговият детектив трябваше да бъде истински. Същността на книгите му го изискваше. И ако Куин си бе позволил да изчезне, да се оттегли в пределите на едно странно и херметично затворено битие, то Уърк продължаваше да живее в света на другите и сякаш колкото повече Куин изчезваше, толкова по-убедително ставаше присъствието на Уърк. Докато Куин се чувстваше все по-неловко в собствената си кожа, Уърк ставаше по-агресивен и находчив, и където и да попаднеше, навсякъде бе като у дома си. Всичко, което за Куин представляваше проблем, за Уърк бе съвсем в реда на нещата и той крачеше през лабиринта от приключения с лекота и безгрижие, които дълбоко впечатляваха неговия създател. Не можеше да се каже, че Куин иска да е като Уърк, нито че иска да прилича на него, но той му даваше сили да продължава да се преструва, че е Уърк, докато пише книгите си, да знае, че реши ли, винаги може да бъде Уърк, макар и само мислено.