Фредрик Бакман - Тревожни хора

Юлан:Яла си храна, която си намерила в хладилника на непознати хора? Шегуваш ли се?

Ру:Какво лошо има? Бяха с пилешко. Или поне мисля, че беше пилешко. Всяко месо има вкус на пилешко, когато е престояло в хладилника достатъчно дълго. Освен жабешкото. Разказвала ли съм ти за онзи път, когато ядох жабешко?

Юлан:Какво? Не! Спри да говориш, ще повърна, сериозно.

Ру:Защо да спирам? Нали ти все казваш, че трябва да знаем всичко една за друга?

Юлан:Да, но си промених мнението. В момента смятам, че знаем точно колкото трябва.

Ру:Според теб странно ли е да се ядат огледни такос?

Джак:Бих оценил, ако не ме забърквате в това.

Юлан:Според него е откачено.

Ру:Не го е казал! Знаеш ли кое е откачено? Юлан крие сладките неща вкъщи. Това държание на възрастен човек ли е?

Юлан:Крия СКЪП шоколад, да, защото съм женена за черна дупка.

Ру:Лъже. Веднъж открих, че е купила шоколад без захар. Без захар! И после скри и него, все едно си умирам за шоколад без захар като някакъв социопат.

Юлан:И после го изяде.

Ру:За да ти дам урок, да. Не защото ми достави удоволствие.

Юлан:Добре! Готова съм да отговоря на въпросите ти.

Джак:Уау. Какъв съм късметлия.

Юлан:Ще питаш ли, или не?

Джак:Окей. Когато извършителят ви пусна и излязохте от апартамента, спомняш ли си кои хора слязоха по стълбите?

Юлан:Всички заложници, разбира се.

Джак:Можеш ли да ги изброиш? Така, както си ги спомняш, докато слизахте.

Юлан:Да. Аз и Ру, Естел, Ленарт, Зара, Анна-Лена и Рогер.

Джак:А брокерката?

Юлан:Окей, и брокерката.

Джак:Тя трябва да е била с вас?

Юлан:Ще приключваме ли скоро?

Ру:Гладна съм.

Всички професии си имат специфични детайли, които никой външен човек не може да разбере напълно – инструменти, пособия и сложни термини. Полицаите може би използват повече такива от другите хора, езикът им се мени постоянно и старите полицаи го губят със същата скорост, с която го научават младите. Ето защо Джак не знаеше как се казваше проклетата телефонна джаджа. Разбираше само, че е специална и с нея може да се позвъни дори когато почти няма мобилно покритие, както и че Джак е много развълнуван от това, че в управлението имат такава. Джак беше способен да се вълнува от телефонни джаджи малко повече, отколкото Джим смяташе за здравомислещо, но в края на заложническата драма пратиха на обирджията именно въпросната джаджа и тя все пак се оказа доста полезна. Всъщност Джим измисли как да постъпят, с което се гордееше не малко. Веднага след като затворниците бяха освободени, парламентьорът позвъни, за да убеди обирджията да се предаде доброволно. Тогава чуха изстрела.

Джак, разбира се, обясни много подробно на Джим как работи телефонът, но Джим, разбира се, продължава да го нарича просто „оная специалната джаджа, дето има скапано покритие дори когато няма скапано покритие“. Преди да пратят телефона на обирджията, Джак каза на Джим да провери внимателно дали силата на звука е настроена правилно. Не беше, разбира се.

Сега Джак се оглежда в апартамента.

– Татко, видя ли дали звукът е пуснат, преди да пратим телефона?

– Да, да, да, естествено – отговаря Джим.

– Значи... не си?

– Възможно е да съм забравил.

Джак масажира цялото си лице с длани, дълбоко фрустриран.

– Значи може би е бил в режим на вибрация?

– Може и така да е било, да.

Джак побутва малката масичка, на която стоеше телефонът, когато нахлуха в апартамента. Тя едва се крепи на трите си разнебитени крака, отправяйки предизвикателство към гравитацията. Оглежда мястото, където намериха пистолета. Проследява някаква невидима линия с поглед и отива до зеленото перде. Вижда куршума, забит в стената.

– Извършителят не се е прострелял – констатира Джак тихо, след което осъзнава: – Изобщо не е бил в апартамента, когато е произведен изстрелът.

– Не разбирам – казва Джак зад него, но не ядосано, както правят някои бащи, ами гордо, както могат само малцина.

Джим обича да слуша как синът му обяснява неща, които са отвъд собственото му разбиране. Само че сега в гласа на Джак липсва каквото и да е удовлетворение:

– Телефонът е лежал на разклатената масичка, татко. Пистолетът явно е бил до него. Когато звъннахме, след като заложниците бяха освободени, телефонът е започнал да вибрира, масата се е разклатила, а пистолетът е паднал на пода и е произвел изстрел. Мислехме, че извършителят се е застрелял, но дори не е бил тук. Вече го е нямало. Кръвта... театралната кръв или каквото е там... трябва да е била излята предварително.