Фредрик Бакман - Тревожни хора

Джим гледа продължително сина си. Почесва наболата си брада.

– Знаеш ли какво? От една страна, това изглежда като най-интелигентното престъпление на света...

Джак кима, почесва се по голямата цицина на челото и довършва мисълта на баща си:

– ... а от друга, изглежда, е извършено от абсолютен идиот. Разбира се, поне един от тях е прав.

Джак потъва в дивана, а Джим се приземява до него, все едно някой го е блъснал. Джак бърка в чантата си, вади всички записки от всички свидетелски разпити и ги разстила пред себе си, без да сподели за какво си мисли. Изчита всичко още веднъж. Щом оставя и последната страница, започва да дъвче езика си методично и все по-навътре, защото неговият стрес се намира там.

– Аз съм идиот – каза той.

– Защо? – пита Джим.

– По дяволите. Да му е... аз съм ИДИОТ! Колко души имаше в апартамента, татко?

– Имаш предвид колко купувачи?

– Не, общо, колко души имаше общо в апартамента? Джим започва да бърбори с надеждата, че ще прозвучи, сякаш разбира поне нещо.

– Да видим... седмина купувачи. Или... не, всъщност само Ру и Юлан, Рогер и Анна-Лена, както и Естел са искали да купят апартамента...

– Това прави пет – кимва Джак нетърпеливо.

– Да, пет. Така си е. После имаме Зара, за която не е съвсем ясно какво е правила там. След това Ленарт, когото Анна-Лена е наела. Значи... един, двама, трима, четирима, пе...

– Общо седем души! – кимва Джак.

– Плюс извършителят – добавя Джим.

– Точно така. И плюс... брокерката.

– Плюс брокерката, да, значи стават девет! – казва Джим, рязко ободрен от собствените си математически способности.

– Сигурен ли си, татко? – въздъхва Джак.

Гледа дълго баща си и чака той да схване, но нищо не се случва. Абсолютно нищо. Две очи се взират в него така, както го зяпаха преди много, много години, когато гледаха филм заедно и накрая Джак трябваше да обясни всичко на баща си:

– Хайде бе, татко, плешивият е бил МЪРТЪВ. Ето защо само малкото момче му обръщаше внимание!

А Джим възкликна:

– Значи е бил призрак? Ама няма как, нали се виждаше? Тогава тя се засмя, съпругата на Джим и майката на Джак, божичко, как се смя. Божичко, как им липсва. Все още тя е тази, която ги кара да проявяват търпение един към друг, въпреки че вече я няма.

Джим остаря бързо след смъртта ѝ, смали се, не можеше да поеме всичкия въздух, който бе изгубил. Докато седеше в болницата в онази нощ, животът му се струваше като дупка в леда, а той сякаш бе изпуснал ръба и потъваше в мрака вътре в себе си. Тогава прошепна гневно на Джак: „Опитах се да говоря с Бог, наистина се опитах, но що за бог би разболял така един свещеник? Тя вървеше само добро и помагаше на другите, що за бог би пратил болест на НЕЯ!?“.

Джак не можа да отговори и все още не може. Просто седеше мълчаливо в чакалнята, прегърнал баща си, докато накрая не можеше да различи чии сълзи се стичат по врата му. На следващата сутрин бяха ядосани на слънцето, задето изгря. Не можеха да простят на света, че продължава да съществува без нея.

Но когато настъпи мигът, Джак се изправи, пораснал и изпъчен, мина през редица врати и спря пред нейната стая. Беше горд млад мъж с твърди убеждения. Не беше религиозен, а майка му, разбира се, никога не му бе казала и дума за това. Тя беше от онези свещеници, които обират критики от всички – от религиозните, защото не беше достатъчно религиозна, и от останалите, защото все пак беше религиозна. Беше плавала с моряци, беше ходила в пустинята с войници, в затвора с престъпници и в болницата с грешници и атеисти. Можеше да пийне по чашка и да си разменя мръсни вицове с всекиго. Ако някой я питаше какво би казал Бог за това, тя винаги отговаряше едно и също: „Може и да не сме на едно мнение за всичко, но според мен той знае, че правя каквото мога. И вярвам, че знае, че може и да работя за него, но служа на хората“. Ако някой я помолеше да обобщи виждането си за света, тя цитираше Мартин Лутер [5] Става дума за немския духовник Мартин Лутер, поставил началото на Реформацията, но поради идентичното изписване на имената на латиница цитатът понякога се приписва и на Мартин Лутър Кинг. В действителност обаче няма свидетелства който и да е от двамата да е казвал нещо подобно. – Б. пр. : „Дори да знаех, че светът ще свърши утре, пак бих засадил ябълково дърво днес“. Можеше да предаде на сина си любовта към ябълковите дървета, но не и вярата в Бог, тъй като религията може и да може да бъде набита в главите на хората, но вярата не се преподава. Онзи нощ обаче, застанал съвсем сам в края на зле осветения коридор на болницата, където майка му бе държала ръцете на толкова много смъртници, Джак застана на колене и отправи молитва към Бог да не му я отнема.