Фредрик Бакман - Тревожни хора

Когато Бог все пак я взе, Джак отиде до леглото ѝ и стисна ръката ѝ твърде силно, сякаш се надяваше, че тя ще се събуди и ще го навика. После прошепна безутешно: „Не се тревожи, мамо, ще се грижа за татко“.

След това се обади на сестра си. Тя го засипа с обещания, както винаги. Трябваха ѝ само пари за полета. Естествено. Джак ѝ прати парите, но тя не дойде на погребението. Джим, разбира се, никога не я беше наричал „зависима“ или нещо такова, татковците не правят така. Винаги казва, че дъщеря му е „болна“, защото това звучи по-смекчено. Но Джак използва истинската дума: наркоманка. Тя е седем години по-голяма от него, но когато си малък, нямаш голяма сестра, имаш идол. Когато тя се изнесе от вкъщи, той не можа да я последва. Когато търсеше себе си, не можа да ѝ помогне. Когато пропадна, не можа да я спаси.

След това останаха само Джак и Джим. Пращат ѝ пари всеки път, когато се обади, всеки път, когато се престори, че иска да се прибере и просто ѝ трябват пари за самолетен билет, за последно. И може би някоя и друга крона за дребни дългове. Нищо кой знае какво, ще оправя всичко, само да... Те знаят, че не трябва да я слушат. Хората винаги знаят. Наркоманите злоупотребяват с наркотиците, но близките им злоупотребяват с надеждата. Стиснали са я и не пускат. Всеки път, когато види непознат номер, баща ѝ се надява, че се обажда тя, докато брат ѝ изпитва ужас, защото е убеден, че се обаждат да съобщят, че е мъртва. Едни и същи неизказани въпроси отекват в главите и на двама им: що за полицаи не могат да се погрижат за собственото си момиче? Що за семейство не може да ѝ помогне да си помогне сама? Що за бог разболява свещеник и що за дъщеря не отива на погребението?

Докато и двете деца още живееха у дома и всички още бяха относително щастливи, една вечер Джак попита майка си как издържа да стои до умиращи хора в последните им часове, без да може да ги спаси. Майка му го целуна по темето и каза: „Как можеш да изядеш цял слон, миличък?“. Той отвърна, както всички деца, чували шегата десет хиляди пъти: „Малко по малко, мамо“. И тя се засмя за десетхиляден път, както правят родителите. После го хвана за ръката и каза: „Не можем да променим света, а често не можем да променим дори и хората. Освен малко по малко. Така че помагаме, когато е възможно, миличък. Спасяваме тези, които можем. Даваме всичко от себе си. После се мъчим да си втълпим, че това трябва да е... достатъчно. За да можем да живеем с неуспехите си, без да се удавим“.

Джак не можа да помогне на сестра си. Не можа да спаси мъжа на моста. Тези, които скачат... скачат. Останалите трябва да станем от леглото на следващия ден. Свещениците излизат, за да си свършат работата, също както и полицаите. Сега Джак гледа театралната кръв на пода, дупката от куршум в стената, малката масичка, където бе стоял телефонът, както и голямата маса, на която бяха оставени кутиите от пица.

Поглежда Джим, а той разперва ръце и се усмихва леко.

– Предавам се. Ти си геният, момче. Какво измисли? Джак кимва към кутиите. Отмята кичур коса от цицината на челото си. Отново изброява имената.

– Рогер, Анна-Лена, Ру, Юлан, Естел, Зара, Ленарт, обирджията, брокерката. Девет души.

– Аха, ами да.

– Но когато ме уцелиха с лайма по главата, на бележката пишеше осем пици.

Джим разсъждава над това толкова усилено, че ноздрите му се разширяват.

– Може би обирджията не е искал пица?

– Може и така да е.

– Но ти не мислиш така?

– Не.

– Защо?

Джак се изправя и прибира всички протоколи. Дъвче си езика.

– Брокерката още ли е в управлението?

– Там е, да.

– Обади се и кажи да не я пускат да ходи никъде!

На челото на Джим има толкова дълбоки бръчки, че човек би могъл да скрие кламер в тях.

– Но... защо , момче? Какво им... Джак прекъсва баща си.

– Не мисля, че в апартамента е имало девет души. Мисля, че са били осем. През цялото време приемахме за даденост , че един определен човек е бил там! По дяволите, татко, не разбираш ли? Обирджията не се е скрил, нито е избягал. Обирджията е обирджийка и тя просто е излязла на улицата пред очите ни.

Обирджийката седеше в антрето. Чуваше гласовете на хората, които бе взела за заложници, но те спокойно можеха да се намират и в друга епоха. Между нея и другите хора вече имаше цяла вечност, както и между нея сега и нея преди няколко часа. Не беше сама в апартамента, но никой на света не споделяше последствията с нея, а това е най-голямата и страшна самота: когато никой не те последва там, където отиваш. След малко, когато всички щяха да излязат навън, останалите щяха да се превърнат в жертви в мига, в който стъпеха на тротоара. Тя обаче щеше да бъде извършител. Ако полицията не я застреляше на място, то щеше влезе в затвора за... дори не знаеше колко... години? Щеше да остарее в килия. Никога нямаше да види как дъщерите ѝ се учат да плуват.