Вирджиния Вулф - Мисис Далауей

— Но аз не знам какво чувствувам — каза Питьр Уолш.

Горкият Питър, помисли си Сали. Защо не дойде Клариса при тях да си поговорят? За това копнее той. Тя го разбра. През цялото време той си мислеше само за Клариса и си играете с ножчето.

Животът не се оказа проста работа, рече Питър. Неговите отношения с Клариса не бяха прости. И това обърка неговия собствен живот, каза той. (Някога те двамата със Сали Ситън бяха толкова близки, би било глупаво да не й разкрие всичко това сега.) Човек не може да се влюби два пъти, каза той. А тя как мисли? Все пак по-добре е да си обичал (но той сигурно ще я помисли за сантиментална — какъвто е язвителен). Той трябва да им отиде на гости в Манчестър. Съвършено вярно, отвърна Питър. Съвършено вярно. С удоволствие ще им погостува веднага щом си свърши работата в Лондон. А тогава Клариса го обичаше така, както никога не е обичала Ричард, Сали е сигурна в това.

— Не, не, не! — извика Питър (Сали не биваше да казва това, отиде прекалено далеч). Добрият човек — ето го там, в другия край на салона — пак се е разприказвал, никога няма да се промени, милият Ричард. С кого говори?, попита Сали. Кой е този изискан мъж? Тъй като живееше в дивотията, тя изпитваше неутолимо любопитства да разбере кой кой е. Но Питър не знаеше. По външност не му допада, каза той, вероятно е министър от Кабинета. Струва му се, че Ричард е най-добрият измежду всички тях, каза той, най-безкористният.

— Но с какви се занимава? — попита Сали. С обществена работа, така предполагаше тя. А двамата щастливи ли са? попита Салн (самата тя е крайно щастлива!); защото, честно казано, не знае нищо за тях, само си прави изводи, но така става винаги, защото какво знаем дори за хората, с които живеем ежедневно?, попита тя. Не сме ли всички ние просто затворници? Прочела една прекрасна пиеса за някакъв човек, който драскал по стените на килията си, и тогава почувствувала, че това се отнася до живота въобще — всеки от нас драска по стените. Отчаяни от човешките взаимоотношения (толкова е трудно да се разбираме помежду си), тя често отива в градината си и цветята я даряват е онова спокойствие, което никога не може да получи от хората. О, не; той не обича зеленчуците; предпочита хората, каза Питър. Наистина младите са толкова красиви, каза Сали, наблюдавайки отдалече Елизабет. Никак не прилича на Клариса, когато беше на нейната възраст! А той успя ли да я опознае? Та тя даже не си отваря устата. Не, още не я е опознал, призна си Питър. Прилича на лилия, каза Сали, на водна лилия. Но Питър не беше съгласен, че не знаем нищо. Всичко знаем, каза; поне той знаеше всичко. А тези двамата, прошепна Сали, тези двамата, които си отиват (но и тя ще трябва да си тръгне, ако Клариса не дойде скоро), мъжът е изисканата външност и неговата простовата на вид жена, и с които бе говорил Ричард — какво бихме могли да знаем за хора като тях?

— Че са пълни мошенници — каза Питър, след като ги погледна набързо. Това разсмя Сали. Но сър Уилям Брадшо се спря на вратата, за да погледне една картина. Взря се в ъгълчето, за да види името на художника. Вгледа се и жена му. Сър Уилям Брадшо толкова много се интересуваше от изкуство. Човек, когато е млад, каза Питър, твърде много се вълнува от желанието да позне хората. Когато обаче е възрастен, когато, нека бъдем по-точни, е на петдесет и две години (Сали е на петдесет и пет, но само физически, каза тя, сърцето й е като на двайсетгодишно момиче); с други думи, когато е зрял, продължи Питър, той може да наблюдава, може да разбира и ни най-малко не е изгубил способността си да чувствува, каза той. Така е, вярно е, каза Сали. С всяка изминала година нейните чувства стават по-дълбоки, по-пламенни. Да, засилват се, каза той, за съжаление може би, но всъщност това трябва да ни радва — и при него чувствата се зсилват, колкото повече време минава. Той си има някого в Индия. Би искал Сали да се запознае с нея. Тя е омъжена, поясни. И има две дечица. Всички заедно трябва да им гостуват в Манчестър, каза Сали. Той трябва да й го обеюае, преди да си тръгнат.

— А Елизабет не чувствува и половината от това, което чувствуваме ние — каза той, — още не.

— Но двамата очевидно са много привързани един към друг — рече Сали, когато видя, че Елизабет отива при баща си. Стана й ясно от начина, по който Елизабет вървеше към баща си.

Защото, докато говореше със семейство Брадшо, баща й гледаше към нея и си помисли, кое ли е това красиво момиче? И изведнъж осъзна, че това е неговата Елизабет, а пък той не я бе познал, толкова красива изглеждаше в розовата си рокля! Елизабет усети, че баща и я гледа, докато тя говореше с Уили Титкоум.