Вирджиния Вулф - Мисис Далауей

Но този младеж, който се бе самоубил — дали се е гмурнал надолу, стискайки своето съкровище? „О, смърт, ако си близка, сега е точно време да ме грабнеш“, така си бе казала тя веднъж, когато слизаше на вечеря, облечена в бяло. А има и поети, мислители. Да предположим, че той е бил обладан от тая страст и е отишъл при сър Уилям Брадшо — знаменит лекар, ала за нея някак неопределимо зловреден, безполов, безчувствен, крайно учтив с жените, но способен да извърши страхотно престъпление: да насили душата ти, да, точно това е, — ако този млад човек е отишъл при него и сър Уилям го е смазал, ето така, със своята сила, дали тогава той не си е казал (сигурно е станало тъй), животът е непоносим; те, нему подобните хора, правят живота непоносим?

А има и още нещо (беше го разбрала едва тази сутрин) — ужасът пред твоята пълна неспособност, след като го получиш от родителите си, след като те ти дадат този живот, да издържиш до края, да го изживееш ведро и спокойно; дълбоко в душата и бе стаен този панически страх. Често дори и сега, ако Ричард не седеше в стаята и не четеше „Таймс“, така че тя да може да се свие до него като птичка и да усети как полека-лека се съживява, как у нея се развихря онази неизмерима радост, че стои, здраво вкопчена в клонката си, вероятно би умряла. Тя се бе спасила. Но този младеж се бе самоубил. Възприемаше го някак като своя беда, като свой позор. Това бе наказанието й — да гледа как в тази тъмна бездна потънат и изчезват хора, мъже, жени, а тя е прниудена да стои тук, облечена във вечерната си рокля. Защото случвало и се бе да плете интриги, да действува с измама. Не бе чак толкова съвършена. Искала бе успех, да е като лейди Бексбъро и прочие, и прочие. И някога се бе разхождала по терасата в Бъртън.

Странно, невероятно; никога не е била толкова щастлива.

Нищо не може твърде много да се забавя; нищо не може вечно да продължава. Няма по-голямо удозолствие, мислеше си тя, докато оправяше столовете, докато пъхаше една книга по-навътре върху лавицата, от това, след като вече си приключил с възторзите на младостта и си се потопил в живота, неочаквано, потръпнал от възторг, да го откриеш, наблюдавайки изгрева на слънцето или залеза. Неведнъж в Бъртън, докато другите си говореха, тя бе излизала да погледа небето; или по време на вечеря бе надничала между раменете на хората, за да го зърне; наблюдавала го бе в Лондон, когато не можеше да заспи. Отиде до прозореца. Колкото и глупаво да звучеше, то, това извънградско небе, това небе над Уестминстър, съдържаше в себе си и нещо от нея. Тя открехна завесите; погледна. О, каква изненада! — старата дама от стаята отсреща се взираше право в нея! Тя се готвеше да си ляга. Ето го и небето. Небето сигурно е тържествено, така си бе мислила тя, сигурно е сумрачно, красиво на прощаване. А то се оказа пепелносиво и по него препускаха, като променяха формата си, големи облаци. Такова не го бе виждала. Вероятно бе излязъл вятър. Старицата в стаята отсреща си лягаше. Примамливо бе да я наблюдаваш, тази възрастна дама, която се движи из стаята, отива до прозореца. Дали и тя я вижда? Примамливо бе, докато гостите в салона все още се смеят и викат, да наблюдаваш тази стара дама, която така тихо и спокойно, сама в дома си, се приготвя за сън. Ето, тя вече дръпна транспаранта. Часовникът започна да бие. Младият човек се бе самоубил, но тя не го жалеше; не го жалеше, защото часовникът биеше, едно, две, три, защото всичко продължаваше. Ето, възрастната дама угаси светлината, цялата къща потъна в мрак, но всичко продължава, повтори си тя и тогава думите дойдоха сами, не бой се вече от летния зной. Трябва да се върне при тях. Но каква необикновена нощ! Тя почувствува някакво сродство с него — с младежа, който се бе самоубил. Доволна бе, че го с направил, че е отхвърлил живота си, докато те продължават да живеят. Часовникът биеше. Оловните вибрации се разнесоха във въздуха. Но тя трябва да се върне. Трябва да се приобщи. Трябва да намери Сали и Питър. И излезе от малката стая в салона.

— Но къде е Клариса? — запита Питър. Той седеше на дивана заедно със Сали. (След толкова годишното им приятелство просто не можеше да я нарече „лейди Росетър“.) — Къде отиде тази жена? — продължи той. — Къде е Клариса?

Сали предполагаше, както впрочем и Питър, че сред гостите има важни люде, политици, които те двамата не познават, освен ако не са зървали снимките им във вестниците, и че Клариса трябва да бъде любезна, да разговаря с тях. Сигурно е при тях. И все пак Ричард Далауей не е станал член на Кабинета. Значи може би не е преуспял?, предположи Сали. Самата тя почти не чете вестници. Срещала е обаче понякога името му. Наистина тя, е, да, тя живее твърде уединено, в дивотията, както би казала Клариса, сред богати търговци, сред богати индустриалци, хора, която все пак създават нещо. А и тя е създала това-онова!