Вирджиния Вулф - Мисис Далауей

— Няма да ни позне — каза Сали и всъщност се боеше да не би да ги позне — значи това е Хю! Чудесният Хю!

— И с какво се занимава? — попита тя Питър.

Лъска обувките на краля или брои бутилките в Уиндзър, отвърна Питър. Значи Питър е все така язвителен! Но Сали трябва да си призне честно, каза Питър. Възможно ли е Хю да я е целунал? По устните, увери го тя, една вечер в пушалнята. Вбесена, тя отишла право при Клариса. Хю не може да направи такова нещо!, казала Клариса. Чудесният Хю! Хю винаги беше обут в прекрасни чорапи, по-хубави не е виждала, а ето сега и фракът му. Съвършен! Има ли деца?

— Всеки в този салон има по шестима синове в Итън — отвърна й Питър, с изключение на него самия. Той, слава богу, няма. Няма синове, няма дъщери, няма съпруга. Е, май не му е неприятно от това, отбеляза Сали, Изглежда по-млад от другите, помисли си Сали. В много отношения постъпил глупаво, като се оженил, каза Питър; „тя си беше истинска гъска“, каза той, но, продължи, „двамата си поживяхме добре“. Как е възможно?, чудеше се Сали; какво иска да каже? И колко странно, уж го познава, а не знае какво е преживял. Дали не го казва от гордост? Много вероятно, защото все пак сигурно му е неприятно (макар и да е особен случай, нещо като домашно духче, наистина необикновена личност), сигурно му е тъжно, че на тази възраст няма дом, няма къде да отиде. Но той трябва да им погостува, да остане при тях седмици наред.

Разбира се; много ще му е приятно да им погостува, и така, от дума на дума, стигнаха и до това. През всичките тези години семейство Далауей не ги посетили нито веднъж. Те ги канили многократно. Клариса (защото това, разбира се, е нейна работа) не пожелала да отидат. Защото, каза Сали, в дъното на душата си Клариса е сноб — трябва да го признаем, сноб. И тъкмо това, убедена е, ги отдалечава. Според Клариса тя е встъпила в неравен брак, тъй като съпругът и — тя се гордее с този факт — е миньорски син. Всичко, което имат, до последното пени, е спечелено от него. Като малък (гласът й притрепера) е работил, пренасял е на гръб огромни чували.

(Питър усещаше, че тя може с часове да говори все в тоя дух: миньорският син; нейният неравен брак, според хората; петимата и синове; и какво още — цветя, хортензии, жасмин, много, много редки слезови лилии, които въобще не растат на север от Суецкия канал, но тя, с помощта само на един градинар, има цели лехи от тях в имението си край Манчестър, наистина цели лехи! От всичко това Клариса се бе спасила благодарение на своята немайчинска психика.)

Сноб ли е тя наистина? Да, в много отношения. Но къде е през цялото това време? Става късно.

— Щом чух, че Клариса дава прием — продължи Сали, — почувствувах, че не мога да не дойда — трябваше да я видя (а и моят хотел е на Виктория Стрийт, буквално на две крачки оттук). И дойдох просто така, без покана. Но я ми кажи — прошепна тя. — Онази коя е? Беше мисис Хилбъри, която търсеше вратата. Защото вече ставаше много късно! А пък, шепнеше си тя, колкото повече напредва нощта, колкото повече се движат хората, човек си намира стари приятели; открива кътчета и ъгълчета; и прекрасни гледки. Знаят ли другите, питааше се тя, че се намират сред омагьосана градина? Светлини и дървета, и дивни бляскави езера, и небе. Само няколко китайски фенера в задната градина, така бе казала Клариса Далауей! Но тя е магьосница!

И това всъщност е парк… Тя не им знае имената, ала те са все нейни познати и приятели, приятели без имена, песни без думи, най-добрите. Само че тя не може да се ориентира, има толкова много врати и толкова неочаквани клопки.

— Старата мисис Хилбъри — отговори Питър; а онази коя е? Жената, която цяла вечер стоя до завесите, без да говори с никого? Той я познава по лице; свързва я с Бъртън. Май се грижеше за бельото — кроеше го на голямата маса до прозореца? Дейвидсън, дали не се казваше така?

— О, та това е Ели Хендърсън — обади се Сали… Клариса винаги е била толкова жестока с нея. Тя й е братовчедка и е много бедна. Въобще Клариса е жестока с хората.

— Да, доста с жестока — каза Питър.

И въпреки това, каза Сали е привичната си приповдигнатост, а изблик на онова въодушевление, което Питър някога така харесваше у нея, но от което сега малко се страхуваше, защото можеше да я доведе до невъздържаност — колко великодушна е Клариса към приятелите си! А какво рядко качество е това и затуй понякога, като се замисли нощем или когато на Коледа благодари на бога за даровете му, тя поставя на първо място тяхното приятелство. Тогава бяха млади; това е. Клариса беше прекалено чистосърдечна; това е. Питър сигурно я мисли за сантиментална. Е, да, такава е. Защото е разбрала, че единственото нещо, за което си струва да говориш, е това, което чувствуваш. Глупаво е да остроумничиш. Човек трябва да говори само това, което чувствува.