Вирджиния Вулф - Мисис Далауей

Сали и Питър се настаниха един до друг. И започнаха да си приказват — колко естествено и се видя това, че двамата си приказват. Сигурно ще поговорят за миналото. А с тях (повече, отколкото с Ричард) я свързва нейното минало: градината, дърветата, старият Джоузеф Брайткопф, който пееше Брамс, без въобще да има глас; тапетът в салона; мирисът па рогозките. Сали винаги ще бъде част от всичко това; както и Питър. Но сега тя трябва да ги остави. Пристигат семейство Брадшо, които са й неприятни.

Трябва да посрещне лейди Брадшо (облечена в сиво и сребърно, тя вървеше тромаво като тюлен покрай ръба на своя басейн и с лай си просеше покани, срещи с херцогини, типичната съпруга на един преуспяващ мъж), трябва да отиде при лейди Брадшо а да й каже…

Но лейди Брадшо я предвари.

— Закъсняхме безобразно, скъпа мисис Далауей. Едва посмяхме да влезем.

А сър Уилям, който имаше толкова изтънчен вид с тази посивяла коса, с тези сини очи, каза само, да; не могли да устоят на изкушението. Той се заприказва с Ричард, вероятно относно законопроекта, който искаха да прокарат в Камарата на общините. Защо, като го гледаше как говори с Ричард, нещо я сви под лъжичката?

Той приличаше точно на това, което беше, знаменит лекар. Водеща фигура в професията си, всевластен, но доста уморен човек. Защото с какви случаи се занимаваше! Хора, мъже и жени, стигнали до дъното на страданието, до ръба на безумието. Той трябваше да решава ужасяващо трудни въпроси. И въпреки това тя имаше чувството, че никому не би било приятно сър Уилям да го вижда нещастен. Ето такъв човек беше той.

— Как е вашият син в Итън? — попита тя лейди Брадшо.

Не успял да се яви на изпитите си, каза лейди Брадшо, защото се разболял от заушки. Според нея бащата го понесъл по-тежко, отколкото синът, защото, каза тя, „самият той все оше си е едно голямо момче“.

Кларнса погледна сър Уилям, който говореше с Ричард. Не приличаше на момче — ни най-малко не приличаше на момче. Веднъж бе завела при него една позната за съвет. Това, което той каза, беше съвършено вярно, изключително разумно. Но, боже мой, какво облекчение почувствува, когато излезе отново на улицата! В чакалнята му, това си го спомняше, ридаеше някаква нещастница. Не знаеше какво толкова има у сър Уилям, какво точно не й харесва. Ричард бе съгласен с нея, и на него той не му бил по вкуса. Но пък какъв способен лекар! Двамата говореха за законопроекта. Сър Уилям спомена полугласно за някакъв случай, който имал отношение към току-що казаното от него за закъснелия ефект на шока от войната. Това трябвало да се отрази в законопроекта.

Понижавайки глас, лейди Брадшо (горката гъска — човек не би могъл да питае неприязън към нея) привлече мисис Далауей към уюта на сродната женска участ, на сродното чувство на гордост от знаменитите съпрузи и тяхната склонност, за нещастие, да се преуморяват от работа, обясни й шепнешком как „точно когато тръгвахме, потърсиха съпруга ми но телефона, много трагичен случай. Един млад човек (тъкмо това казва сър Уилям на мистър Далауей) се бе самоубил. Бил е участник във войната“. Ах!, помисли си Клариса, ето че смъртта се появи на моя прием, помисли си. Тя се запъти към малката стая, където преди се бяха усамотили министър-председателят и лейди Брутън. Може би вътре има някой. Не, нямаше никой. Креслата още пазеха отпечатъците на министър-председателя и лейди Брутън, тя ги огледа почтително, той е седял стабилно, авторитетно. Двамата са говорели за Индия. Нямаше никой. Великолепието на приема изчезна яко дим, така се промени всичко, когато влезе тук сама в своето изящно облекло.

Защо трябва семейство Брадшо да говорят за смърт на нейния прием? Някакъв младеж се самоубил. И те говорят за това на нейния прием — семейство Брадшо говорят за смърт. Той се самоубил — но как? Винаги когато й разказваха за някакъв нещастен случай, тя го изживяваше физически; просто усещаше как роклята й пламва, как огънят обгаря тялото й. Хвърлил се през прозореца. Ето я долу земята, зърва я само за миг; после ръждивите шипове го пронизват, пробождат, нараняват. Сега лежи, мозъкът му тупти, туп-туп-туп, сетне — пълен мрак. Така си представи тя нещата. Но защо го е направил? И защо семество Брадшо говорят за това на нейния прием!

Веднъж тя бе хвърлила монета от един шилинг в Серпантината, друго не. А той е отхвърлил всичко. Но те продължават да живеят (тя трябва да се върне при гостите; стаите са още пълни с народ, идват все нови и нови хора). Те (през целия ден си бе мислила за Бъртьн, за Питър, за Сали), те ще остареят. Едно нещо има стойност в този живот, едно нещо, което при нея е изгубило облика си, блясъка си, тъй като е оплетено в клюки, тъй като с всеки изминал ден затъва все по-дълбоко в покварата, лъжите, клюките. А той го е запазил. Смъртта е предизвикателство. Смъртта е опит за общуване, тъй като хората чувствуват невъзможността да стигнат до същността, която тайнствено им убягва: близостта изчезва; радостта помръква; човек остава сам. Смъртта е и прегръдка.