Вирджиния Вулф - Мисис Далауей

Във всеки случай, помисли си Клариса, много мило от страна на министър-председателя, че дойде. Докато обикаляше с него салона, където бяха Сали и Питър, и Ричард, много доволен, и всичките тези хора, които вероятно таяха лека завист, тя усети опиянението на момента, почувствува как сърцето прелива от радост, та чак се разтреперва, изпълва се с гордост; да, но това всъщност са чувства, които изпитват другите хора, и макар да обичаше подобни мигове, макар те да събуждаха у нея трепет, все пак тези привидности, тези победи (ето, милият Питър например я мисли за толкова интелигентна) бяха доста измамливи; далечни; не стигаха до сърцето й; може би защото остаряваше, но те вече не я задоволяваха както преди; и изведнъж, докато наблюдаваше как министър-председателят слиза по стълбите, златната рамка на портрета на момиченцето с маншона от сър Джошуа 27светкавично я подсети за Килман: Килман, нейната неприятелка. Това вече е добре; това вече е нещо реално. Ах, как я мрази — нея, тази невъздържана, лицемерна, покварена и толкова властна изкусителка на Елизабет; жената, която се бе промъкнала сред тях, за да краде и осквернява (Ричард би казал, що за глупости!). Тя я мрачи; тя я обича. Човек се нуждае от врагове, не от приятели — не от мисис Дърант и от Клара, от сър Уилям и от лейди Брадшо, от мис Трулок и от Елинор Гибсън (които се качваха по стълбите). Те ще я намерят, ако желаят. Тя отива при гостите в салона.

Ето го нейния стар приятел сър Хари.

— Скъпи сър Хари! — възкликна Клариса и се запъти към милия старец, който бе създал по-голям брой лоши картини от които и да е двама академици в Сейнт Джонс Уд, взети заедно (рисуваше все крави, които пият вода, нагазили в озарени от залеза локви, или чийто вдигнат крак и навирени рога — все пак разполагаше с известен запас от жестове — подсказват „Приближаването на непознатия“; в основата на всички негови дейности, приеми, конни състезания стояха кравите, които пият вода, нагазили в озарените, от залеза локви). — За какво се смеете? — попита го тя. Защото и тримата, Уили Титкоум, сър Хари и Хърбърт Ейнсти, се смееха. О, не! Сър Хари не би могъл да разкаже на Клариса Далауей (колкото и да я харесваше; за него тя бе най-съвършената жена от нейния тип и той все заплашваше, че ще и нарисува) своите вариететни истории. Подкачи я за приема и. Липсвало му любимото бренди. Тези кръгове, каза, били прекалено висши за него. Но той я харесваше; уважаваше я въпреки тази нейна отвратителна, притеснителна, аристократична изисканост, поради която бе невъзможно да покани Клариса Далауей да седне в скута му. А ето го и това блуждаещо огьнче, тази трепкаща фосфоресцираща светлинка, старата мисис Хилбъри, протегнала ръце към пламъка на неговия смях (по повод анекдота за херцога и дамата), защото, изглежда, чувайки го отдалеч, той й напомни нещо, което понякога я тревожеше, когато се събудеше на разсъмване и не искаше да извика прислужницата си да й донесе чаша чай; а именно че всички ние с положителност ще умрем.

— Не искат да ни разкажат своите истории — каза Клариса.

— Скъпа Клариса! — възкликна мисис Хилбъри. Тази вечер така приличала на майка си, каза тя, каквато я помнела от първата им среща — със сива шапка в една градина.

Клариса наистина се просълзи. Майка й със сива шапка в една градина! Но, уви, тя трябва да отиде при другите гости. Защото ето там професор Брайърли, специалист по Милтън, говореше с младия Джим Хътън (който даже и на такъв един прием не беше в състояние да се появи и с връзка, и с жилетка, нито пък да приглади косата си) и дори от разстояние беше ясно, че се карат. Защото професор Брайърлн беше много странна птица. При всичките си звания, отличия, лекторати, които го издигаха над неговата аудитория, той незабавно заподозираше неприязън към сложната смеска, изграждаща неговата личност: изумителна начетеност и стеснителност; леден, лишен от сърдечност, чар; простодушие, примесено със снобизъм; той цял се разтреперваше, ако разбереше, по разрошеиата коса на някоя жена, по обувките на някой младеж, че е попаднал сред нисши социални кръгове, впрочем без съмнение достойни за уважение, сред бунтовници, сред пламенни млади хора, сред бъдещи гении; и с едно леко отмятаме на главата, с едно изсумтяване „Хъм!“ призоваваше към умереност; сред хора, недостатъчно започнати с класиците, за да могат да оценят Милтън. Професор Брайърли (Клариса веднага разбра) не намираше общ език с младия Джим Хътън (който бе обут с червени чорапи, тъй като черните му бяха на пране) относно Милтън. Тя се намеси. Каза, че обича Бах. Хътън също обичаше Бах. Това ги свързваше и Хътън (много слаб поет) винаги си мислеше, че мисис Далауей е най-добрият случай на аристократична дама, която се интересува от изкуство. Странно, че бе толкова сдържана. По отношение на музиката направо нямаше собствено мнение. И въобще беше доста скучна. Но колко очарователна като външност! А и умееше да създава такава приятна атмосфера в дома си, стига да ги нямаше тези нейни професори. Клариса искала да го отвлече и да го настани пред пианото в съседната стая. Защото той свирел божествено.