Вирджиния Вулф - Мисис Далауей

Жълтата завеса, по която бяха накацали всичките птички на рая, леко се изду и в стаята сякаш се чу плясък на криле, после се прибра. (Защото прозорците бяха отворени.) Дали не става течение?, запита се Ели Хендьрсън. Тя беше склонна към настинки. Но нищо, че утре може да се разкиха; момичетата с техните голи рамене, те я вълнуваха сега, тъй като беше научена да мисли за другите, така я бе научил старият й баща, инвалид, бивш викарий на Бъртън, вече починал; а и настинката никога не слизаше до гърдите й, никога. Момичетата я вълнуваха, младите момичета с техните голи рамене, тъй като самата тя открай време си беше хилаво същество, с рядка коса и мършав профил; макар че сега, когато минаваше петдесетте, у нея понякога проблясваше като блед лъч нещо, което, пречистено от годините на самопожертвование, се превръщаше в индивидуалност, но после отново биваше затъмнявано от нейната угнетителна смиреност, от нейния панически страх, произтичащи от тристата лири годишен доход и от собствената й безпомощност (тя не беше в състояние да припечели и едно пени), ето защо с времето ставаше все по-свита и все по-трудно можеше да общува с добре облечени хора, за които това бе ежедневие през светския сезон, само казваха на прислужниците си: „Ще облека еди-какво си“, докато Ели Хендърсън припряно изтича да купи евтини розови цветя, половин дузина, и после метна един шал върху старата си черна рокля. Защото получи поканата за Кларисиния прием в последния момент. Не се зарадва кой знае колко. Имаше усещането, че Клариса не е възнамерявала да я покани тази година.

И защо да я кани? Наистина няма никаква друга причина освен това, че двете се познават откакто се помнят. Дори са братовчедки. Но, естествено, пътищата им се разделиха, Клариса е толкова търсена. А за нея отиването на прием е истинско събитие. Цяло удоволствие е просто да гледа красиви дрехи. Тази с розовата рокля не е ли Елизабет, пораснала, с модерна прическа? И все пак едва ли има повече от седемнайсет години. Много е красива, много. Изглежда, че сега, когато се появяват за първи път в обществото, момичетата не носят бяло както някога. (Трябва да запомни всичко, за да го разкаже на Идит.) Облечени са в прави рокли, съвършено тесни, които стигат до над глезена. Не им отива, помисли си тя. Ели Хендърсън се взираше напред с протегнат врат, вече не виждаше добре, и всъщност не й бе неприятно, че няма с кого да поговори (тя не познаваше почти никого), защото й беше интересно да наблюдава всичките тези хора; вероятно политици; приятели на Ричард Далауей; но Ричард почувствува, че просто не може да остави горкото създание цяла вечер да стои само.

— Е, Ели, как върви животът? — попита той с привичната си сърдечност и Ели Хендърсън, която се притесни, изчерви, помисли си колко е мило от негова страна, дето дойде да си поговорят, каза, че много хора понасят горещината по-трудно, отколкото студа.

— Да, така е — съгласи се Ричард Далауей. — Така е.

Но какво друго да я попита?

— Здравей, Ричард — каза някой и го хвана под ръка, и, боже мой, та това е милият Питър, милият Питър Уолш. Така се радва, че го вижда — ужасно се радва! Ни най-малко не се е променил. И двамата тръгнаха заедно, вървяха и се потупваха, сякаш не са се виждали много отдавна, помисли си Ели Хендърсън, като ги гледаше, сигурна, че познава това лице. Висок мъж, на средна възраст, с хубави очи, тъмен, с очила, пртлича на Джон Бъроус. Идит сигурно ще се сети. Завесата с ятото райски птици отново се изду. И Клариса видя — видя как Ралф Лайън я спря с ръка, без да престава да говори. Значи все пак няма да бъде провал този неин прием, нещата ще се оправят. Започват да се оправят. Но положението още е критично. Засега обаче тя не бива да напуска поста си. Хората сякаш се надпреварваха да пристигат.

„Полковник и мисис Гаръд… Мистър Хю Уитбред… Мистър Баули… Мисис Хилбъри … Лейди Мери Мадокс… Мистър Куин…“, напяваше Уилкинс. Тя разменяше по пет-шест думи с всекиго и те продължаваха нататък, отправяха се към стаите; към нещо ново, което вече наистина беше нещо, а не нищо, щом като Ралф Лайън бе спрял завесата с ръка. Ала за нея напрежението беше толкова голямо, че не можеше да изпита никакво удоволствие. Сякаш беше просто някой, който и да е; всеки можеше да стои изправен там; и все пак този всеки малко я възхищаваше, тя съзнаваше, че, така или иначе, всичко това става благодарение на нея, че този стълб, в който се бе превърнала, бележеше някаква граница, защото, колкото и да е странно, напълно беше забравила собствения си облик и се чувствуваше като кол, забит на горната площадка на стълбището. Винаги когато даваше прием, изпитваше чувството, че тя не е тя и че всеки един от гостите е и реален, и нереален. Причината, мислете си, е донякъде в дрехите, донякъде в това, че си изкаран от обичайното си ежедневие, донякъде в обкръжението; можеш да кажеш неща, които инак никога не би казал, неща, които изискват усилие; можеш да отидеш и по-далеч. Само не и тя; във всеки случай още не.