Вирджиния Вулф - Мисис Далауей

Дамите вече се качват по стълбите, казва Луси; дамите се качват, една по една, мисис Далауей е последна и почти винаги праща някакво съобщение в кухнята, „Моите поздравления на мисис Уокър“, това бе казала една вечер. На следващата сутрин обсъждаха ястията — супата, сьомгата; сьомгата, мисис Уокър си го знаеше, както винаги е била недопечена, защото тя все се притеснява за пудинга и оставя рибата на Джени; затова сьомгата винаги е недопечена. Но някаква руса дама със сребърни бижута била попитала, каза Луси, наистина ли ордьовърът е приготвен вкъщи? И все пак тъкмо за сьомгата се безпокоеше мисис Уокър, докато местеше и разместваше блюдата, докато отваряше и затваряше регулатора за тягата; откъм трапезарията се чу гръмък смях; някой каза нещо, после нов смях — господата се забавляваха, след като се бяха оттеглили дамите. Токайското, извика Луси, която влетя в кухнята. Мистър Далауей изпратил за токайското, от императорските изби, императорското токайско.

Понесоха го през цялата кухня. Луси съобщи през рамо, че мис Елизабет изглежда прекрасно; тя не можела да откъсне очите си от нея; с розова рокля и с огърлицата, дето й я подари мистър Далауей. Джени да не забравя кучето, фокстериера на мис Елизабет, който хапе и затова трябва да стои затворен, но може, така си мислеше Елизабет, да иска нещо, Джени не бива да забравя кучето. Но как да се качи горе Джени при толкова много гости! Пред вратата пак спря автомобил, позвъни се! А господата още са в трапезарията и пият токайско! Ето, качват се по стълбите; това са първите, сега ще започнат да идват едни след други, затова мисис Паркинсън (ангажирана специално за приема) ще остави вратата на вестибюла открехната, а вестибюлът ще се изпълни с господа, които чакат (и докато чакат, приглаждат косите си) дамите да свалят наметките си в гардеробната; а там им помагаше мисис Барнет, старата Елън Барнет, която бе служила четирийсет години в това семейство и всяко лято идваше, за да помага на дамите, и помнеше майките още като момиченца, и макар че бе толкова скромна женица, ръкуваше се с тях; най-почтително им казваше „милейди“, но погледнеше ли към младите дами, сякаш й ставаше забавно, и ето сега много тактично помогна на лейди Лъвджой да оправи корсажа си. И те двете, лейди Лъвджой и мис Алис, естествено, усетиха, че се ползуват с малко повече привилегии от другите, след като им се дава четка и гребен, и всичко бе заради това, че познаваха мисис Барнет „цели трийсет години, милейди“, както поясни мисис Барнет. Някога в Бъртън младите дами не използуваха руж, каза лейди Лъвджой. И мис Алис не се нуждае от руж, каза мисис Барнет, като я погледна с обич. Така си седеше в гардеробната мисис Барнет, приглаждаше кожите, оправяше испанските шалове, подреждаше тоалетката и въпреки кожите и бродериите веднага разбирате коя дама е изискана и кои не. Мила старина е тази Кларисина стара бавачка, каза лейди Лъвджой, когато тръгна нагоре по стълбите. Но изведнъж лейди Лъвджой придоби студено и високомерно изражение. „Лейди и мис Лъвджой“, каза тя на мистър Уилкинс (наеман за приеми). Той имаше безупречни маниери — покланяше се, изопваше тяло, покланяше се, изопваше тяло и съобщаваше съвършено безпристрастно: „Лейди и мис Лъвджой… Сър Джон я лейди Нийдам… мис Уелд… мистър Уолш…“ Маниерите му бяха безупречни; семейният му живот вероятно бе безукорен, само дето едва ли подобно създание със зеленикави устни и гладко избръснати бузи би допуснало досадната грешка да има деца.

— Колко се радвам, че ви виждам! — каза Клариса.

Казваше го на всекиго. Колко се радвам, че ви виждам! Проявяваше се откъм най-лошата си страна — излиятелна, неискрена. Голяма грешка, че дойде. Трябваше да остане да си чете книгата в хотела, помисли си Питър Уолш, или да отиде на вариете; трябваше да си остане в хотела, защото тук не познаваше никого.

О, господи, какъв провал ще е този прием, пълен провал, със сигурност чувствуваше Клариса, докато слушаше извиненията на милия стар лорд Лексам от името на неговата съпруга, която била настинала на едно градинско увеселение и Бъкингамския дворец. С крайчеца на окото си виждаше Питър, там, в ъгъла, усещаше, че той я укорява. Защо и трябва да се занимава с всичко това? Защо и трябва да се изправя върху клади? Огънят може да я унищожи! Може да я изгори на пепел! Но не, по-добре всичко друго, по-добре да размаха факлата си и да я хвърли на земята, отколкото да се свие, да се обезличи, да се превърне във втора Ели Хендърсън! Чудно как Питър със самото си присъствие — просто идва и застава в един ъгъл — я навежда на такива мисли. Кара я да се види отстрани; да преувеличава. Истински идиотизъм. Но в такъв случай защо е дошъл, за да я критикува? Защо винаги взема и никога не дава? Защо не се престраши да приложи някой от собствените си възгледи? Ето го сега, отива нанякъде, а тя трябва да поговори е него. Но едва ли ще получи тази възможност. Това е животът — унижения, обиди. В същото време лорд Лексам обясняваше, че жена му не пожелала да вземе кожената си наметка на градинския прием, защото „скъпа моя, вие, жените, всичките сте еднакви“ — лейди Лексам беше най-малкото на седемдесет и пет! Наистина възхитителна е тази нежност между двамата старци. Лорд Лексам й беше много симпатичен. Тя все си мислеше, че нейните приеми не са лишени от смисъл, затова сега се чувствуваше безкрайно огорчена, че нещата не вървят, че вървят наопаки. По-добре всякаква друга страхотия, бомбен взрив, каквото и да е, отколкото гостите да се разхождат безцелно, да стоят на групички по ъглите, като Ели Хендърсън, без да се стараят дори да се държат изправени.