Вирджиния Вулф - Мисис Далауей

Странно; но и вярно; много хора мислеха така. Питър Уолш, който горе-долу бе успял да се справи с живота, който изпълняваше компетентно елементарните си служебни задължения; когото хората харесваха, макар и да го мислеха за малко ексцентричен, който обичаше да си придава важност — странно, че тъкмо той, особено сега, с тази посивяла коса, имаше толкова доволен вид; вид, който говореше за наличието на скрити резерви. Именно това привличаше жените, на които им харесваше, че не се държи като другите мъже. У него имаше нещо необичайно, нещо неразкрито. Може би всичко идваше от неговата страст към книгите — не е било да отиде някъде на гости и да не вземе книгата от масата (четеше дори сега, докато връзките на обувките му все още се влачеха но пода); или от това, че беше джентълмен, а то си личеше но начина, по който изтръскваше пепелта от лулата си, както и, разбира се, по поведението му спрямо жените. Защото имаше нещо много очарователно, но и смешно в това как някое момиче без капка ум в главата си можеше да го върти на малкия си пръст. Ала на свой риск. С други думи, макар че изглеждаше толкова сговорчив, макар че беше тъй приятен за компания благодарение на веселия си нрав и доброто си възпитание, всичко си имаше граници. Тя казва нещо, а, не; твърде прозрачно е. Това вече той не може да издържи, не, не. Предпочита да отиде при мъжете, да говори гръмогласно като тях и да се превива от смях на някоя шега. Той беше най-добрият познавач на кулинарното изкуство в Индия.

Беше истински мъж. Но не от онези, към които трябва да се отнасяш о почит — и слава богу!; не беше например като майор Симънс; ни най-малко, мислеше си Дейзи, когато, въпреки двете си дечица, започнеше да ги сравнява.

Той си свали обувките. Изпразни си джобовете. Заедно с джобното му ножче изскочи една снимка на Дейзи на верандата; Дейзи цялата в бяло, с кученце в скута; много чаровна, много мургава; най-хубавата й снимка. С нея всичко се получи така естествено; толкова по-естествсио, отколкото с Клариса. Без нерви. Без ядове. Без превзетости и суетни. Гладко като по мед и масло. И смуглата, прелестно красива млада жена на верандата възкликваше (той сякаш в момента я чуваше), разбира се, разбира се, че ще му даде всичко!, така възкликваше (тя нямаше задръжки), всичко, каквото пожелае!, възкликваше и се втурваше насреща му, без да я е грижа дали някой ще ги види. А е едва на двайсет и четири години. И има две деца. Да, да! Да, той, на неговата възраст, действително се бе забъркал в голяма каша. Това именно го стресна от съня му снощи. Какво ще стане, ако се оженят? За него ще е чудесно, ами за нея? Мисис Бърджес, една приятна и дискретна жена, на която се бе доверил, предполагаше, че това негово отсъствие, уж за да се види с адвокатите си в Англия, ще накара Дейзи да обмисли нещата, да ги проумее. Става дума за нейното обществено положение, каза мисис Бърджес; за социалните бариери; за необходимостта да се отрече от децата си. Един ден ще се окаже вдовица с минало и тогава едва ще може да свързва двата края или, което е по-вероятно, ще го удари през просото (нали ги знаете тези жени, поясни тя, такива едни гримирани). Но Питър Уолш възмутено изсумтя. Той все още няма намерение да умира. Както и да е, тя трябва да си реши сама; да прецени сама, мислеше си той сега, като крачеше из стаята по чорапи и приглаждаше ризата за фрака си, защото можеше да отиде на Кларисиния прием или на някой театър, или пък да реши да си остане в хотела, за да чете една занимателна книга, написана от негов някогашен познат от Оксфорд. Ето какво ще прави, като се пенсионира — ще пише книги. Ще отиде в Оксфорд и ще се разрови в Бодлианската библиотека. Напразно смуглата, прелестно красива млада жена притича по терасата; напразно помаха с ръка; напразно извика, че не дава пет пари какво ще кажат хората. Той, мъжът, когото тя величае, идеалният джентълмен, очарователен, изискан (възрастта му няма ни най-малко значение за нея), крачи из стаята в хотела си в Блумсбъри, бръсне се, мие се и докато взема канчета, оставя бръсначи, не престава да се рови из Бодлианската библиотека, да търси истината по няколкото дребни въпроса, които го интересуват. И ще се спре да приказва с кого ли не, поради което все повече и повече ще закъснява за обяд и ще пропуска ангажиментите им; а когато Дейзи го помоли, сигурно ще го направи, да я целуне, сцена, на която той така и не може да се реши (макар че действително беше увлечен по нея) … С други думи, по-добре, че, както каза мисис Бърджес, тя ще го забрави или ще си го спомня такъв, какъвто е бил през август на 1922 година, като фигура, която стои на някое кръстовище в здрача и все повече и повече се отдалечава, колкото по-нататък се носи двуколката, за чиято задна седалка тя е здраво завързана, макар че е протегнала ръце; фигурата се смалява и накрая изчезва, тя вижда това, но продължава да вика, че за него би направила всичко на този свят, всичко, всичко, всичко …