Вирджиния Вулф - Мисис Далауей

Ето че стигна до хотела си. Прекоси фоайето, отрупано с червеникави кресла и дивани, с остролисти, повехнали растения. Получи ключа си. Младата жена му подаде и няколко писма. Тръгна нагоре към стаята — най-често си я представяше в Бъртън, в края на лятото, когато той прекарваше там седмица или две, както се правеше по онова време. Първо, на върха на някой от хълмовете — стои, притиснала косите си с ръце, пелерината и се развява, тя сочи с пръст и им вика, че вижда Севърн там долу. Или в гората, опитва се да възври вода за чай — твърде непохватно; димът се вие пред лицата им, опушва ги и почти скрива нейното розово личице; после — как измолва вода от една старина, която остава на прага на къщурката си и ги наблюдава, докато си отидат. Те двамата винаги вървяха; другите яздеха. Нея ездата я отегчаваше; не обичаше животните с изключение на онова куче. Изминаваха километри пеша. Тя спираше, за да се ориентира, и отново го повеждаше през поля и гори; и през цялото време спореха, говореха за поезия, за хората, за политиката (тогава тя беше радикал); не забелязваха нищо, само от време на време тя се заковаваше на мястото си, провикваше се възхитена от гледката или от някое дърво, караше го и той да погледне заедно с нея; и пак тръгваха през стърнищата, тя напред, с букет цветя за леля си, неуморима въпреки физическата си крехкост, за да се приберат в Бъртън едва по мръкнало.

После, след вечерята, старият Брайткопф отваряше капака на пианото и запяваше, макар че нямаше никакъв глас, а те потъваха в креслата и се мъчеха да не се разсмеят — но не успяваха да се сдържат и избухваха в смях — смях, смях за нищо. Брайткопф уж не ги забелязваше. А на сутринта се разхождаше наперено пред къщата като някаква стърчиопашка. О, има писмо от нея! Този син плик; това е нейният почерк. Ще трябва да го прочете. Очаква го една от мъчителните им срещи! Страхотно усилие му струваше да чете нейните писма. Колко се радвала, че са се видели. Трябвало да му го каже. И толкоз.

Но писмото го разстрои. Подразни го. По-добре да не го бе писала. Обсебвайки неговите мисли, то му причини мъка. Защо не го остави на мира? В края на краищата нали се омъжи за Далауей и през всичките тези години си живя толкова щастливо с него.

Хотелите не действуват успокоително. Ни най-малко. Колко хора са оставяли шапките си на тези окачалки. Дори мухите, ако се замислиш, по колко чужди носове са кацали. Що се отнася до чистотата, която бие на очи, това не е чистота, а по-скоро празнота, студенина; нещо в реда на нещата. Още призори някоя строга матрона тръгва на обиколка, души, оглежда, кара момичетата с посинелите носове да търкат колкото им държат силите, сякаш следващият посетител е парче месо, което трябва да бъде сервирано върху съвършено чиста чиния. За спане — едно легло; за сядане — едно кресло; за миене на зъбите и бръснене — една чашка, едно огледало. Книгите, писмата, халатът, разхвърляни върху тапицираната мебел, дръзко контрастират с нейната безличност. И именно писмото на Клариса го накара да забележи всичко това. Радвала се, че са се видели. И непременно трябвало да му го каже. Той сгъна листа; избута го настрани; в никакъв случай не би го прочел отново!

За да получи той писмото до шест часа, тя вероятно е седнала да го напише веднага след като си е тръгнал; залепила му с марка: изпратила е някой до пощата да го пусне. Напълно в нейния стил, както се казва. Неговата поява я е разстроили, разчувствувала. За момент, когато го целуна, тя е изпитала съжаление, дори му е завидяла, вероятно си е спомнила (той просто го видя в погледа й) нещо, което той бе казал някога — как те двамата ще променят света, ако тя се омъжи за него, а вместо това сега какво?; улегналост; посредственост; но после си е наложила да отпъди тези мисли благодарение на своята неукротима жизненост, на волята си за живот, твърда и несломима, която й даваше сили да превъзмогва пречките и победно да върви напред и равна на която той не познаваше. Да; но веднага щом той е излязъл от стаята, нещата са се променили. Тя е изпитала огромно съжаление към него, помислила си е какво да направи, за да му достави удоволствие (както винаги сляпа за единствено възможното); представяше си я как, обляна в сълзи, е отишла до писалището и е написала със замах това единствено изречение, което да го посрещне, когато се прибере в хотела … „Колко се радвам, че се видяхме!“ И действително си го е мислила.

Питър Уолш вече бе развързал обувките си. Техният брак обаче не би бил сполучлив. Това, което стана, в крайна сметка бе много по-естествено.