Вирджиния Вулф - Мисис Далауей

— Виж я само — каза той.

Да, тя винаги ще се чувствува щастлива, когато гледа тази шапка. Благодарение на нея той дойде на себе си, благодарение на нея се засмя. Сякаш на този свят са само те двамата и никой друг. Винаги ще харесва тази шапка.

Той й каза да я пробва на главата си.

— Сигурно ще изглеждам много странно! — извика Реция, след което изтича до огледалото и се погледна от едната страна, после от другата. На вратата се почука и тя веднага смъкна шапката. Дали не е сър Уилям Брадшо? Нима вече е изпратил някого?

Не! Беше момиченцето с вечерния вестник.

И тогава стана това, което ставаше винаги — всяка божия вечер. Момиченцето засмука палеца си на прага. Реция клекна пред детето, заговори му нежно, целуна го; извади пакетче бонбони от чекмеджето на масата. Винаги ставаше едно и също. В този ред. Така редуваше всичко тя, едно подир друго. Двете затанцуваха из стаята, заподскачаха. Той взе вестника. Отборът на Съри отпадна, прочете. Страната е обхваната от гореща вълна. Реция повтори: отборът на Съри отпадна, страната е обхваната от гореща вълна. Това бе част от играта й с внучката на мисис Филмър и докато играеха, двете хем се смееха, хем бърбореха. Той беше много изморен. Той беше много щастлив. Искаше да поспи. Затвори очи. Но щом всичко изчезна от погледа му, звуците от играта отслабнаха и вече сякаш не бяха същите, идваха някак отдалеч, като виковете на хора, които търсят нещо и не го намират, и отиват все по-нататък и по-нататък. Те го бяха изгубили!

Ужасен, той се сепна. Какво вижда пред себе си? Фруктиерата с бананите върху бюфета. В стаята няма никой (Реция бе завела детето при майка му: време беше за лягане). Това е; сам завинаги. Ето каква присъда е била произнесена над него в Милано, когато влезе в стаята и ги видя как режат канавацата с ножиците си; сам завинаги.

Той е сам с бюфета и бананите. Той е сам, изложен на опасности върху тази незащитена височина, прострян, но не върху планински връх, не върху скала, върху дивана в дневната на мисис Филмър. А виденията, липата, гласовете на мъртвите, те къде са? Пред него имаше параван с изрисувани черни стръкове папур и сини лястовички. Там, където някога бе виждал планини, където бе виждал лица, където бе виждал красота, сега имаше параван.

— Евънс! — извика той. Не последна отговор. Изцвърча мишка или може би прошумоля завеса. Това са гласовете на мъртвите. Параванът, кофата с въглищата, бюфетът, ето какво остава за него. Е, тогава нека погледне паравана, кофата с въглищата, бюфета… но Реция се втурна в стаята, бърборейки.

Получило се някакво писмо, което променило плановете на всички. В края на краищата мисис Филмър нямало да може да отиде в Брайтън. Нямало време да се извести мисис Уилямс и това според Реция било много, много неприятно, по точно в този момент тя зърна шапката и си помнели, че… може би… ще е… добре… малко да… Гласът и замря на тази доволна нотка.

— По дяволите! — възкликна тя (нейните ругатни бяха тяхна обща шега); иглата й се счупила. Шапка, дете, Брайтън, игла. Така редуваше всичко тя; едно подир друго; така редуваше всичко и не преставаше да шие.

Тя го помоли да й каже дали като е преместила розата, шапката изглежда по-добре. Седна на ръба на дивана.

Ето, сега двамата са толкова щастливи, неочаквано каза тя и остави шапката на дивана. Защото тя може да му каже всичко. Каквото и да и хрумне, може да му го каже. Това беше едва ли не първото нещо, което той я бе накарал да почувствува още щом влезе онази вечер в кафенето заедно с приятелите си англичани. Влезе някак плахо и се огледа, шапката му падна, когато я окачи. Това е запомнила тя. Знаеше, че е англичанин, макар и по от онези високи англичани, които харесваше сестра и, защото той открай време си беше слаб; но лицето му имаше хубав свеж тен; и с този свой голям нос и блестящи очи, с обичая си да седи леко прегърбен и заприлича на млад ястреб, това често му го е казвала, през онази първа вечер, когато го видя, когато те играеха на домино и той влезе — на млад ястреб; но с нея винаги е бил толкова мил. Никога не го е виждала ядосан или пиян, само по време на онази ужасна война понякога страдаше, но дори и тогава, щом тя влезеше при него, преставаше да мисли за това. Всичко, всичко на този свят, всяка малка неприятност, свързана с работата й, всичко, което би искала да сподели с някого, тя можете да му каже и той веднага я разбираше. Собствените й роднини дори не са такива. Той е по-голям от нея и толкова умен — колко е сериозен, накара я да чете Шекспир, преди още да е в състояние да прочете детска приказка на английски! — има такъв голям житейски опит и затова може да й помага във всичко. Но и тя може да му помага.