Вирджиния Вулф - Мисис Далауей

И всичко това заради Странд. Стъпките на този хора, забързани по своите дела, ръцете, които поставяха камък върху камък, умовете, вечно заети не с изтъркани брътвежи (например да сравняват жените с тополи, което, макар и да буди душевни трепети, е много глупаво), а с мисли за кораби, търговия, законодателство, управление, цялата тази величавост (ето го Темпъл 26), веселбата (его я там реката), благочестието (ето я църквата) я убеждаваха, че каквото и да каже майка й, тя трябва да стане или фермерка, или лекарка. Само дето е толкова мързелива.

И въобще по-добре да не споменава на никого за това. Звучи доста глупаво. Случва се понякога така, когато човек остане сам — сгради, построени от неизвестен архитект, тълпи от хора, които се завръщат от работа, могат много по-властно от който и да е самотен свещеник в Кензингтън, от която и да било книга на мис Килман да раздвижат някоя задрямала, ленива, плаха, покрита с прах мисъл, да набръчкат водната повърхност, както когато събудилото се от сън дете протегне рязко ръчички; ето, нещо точно такова е — една въздишка, едно протягане, порив, откровение, което слага своя отпечатък веднъж завинаги, а после отново се загнездва на дъното на съзнанието и потъва в прах. Тя трябва да си върви. Трябва да се преоблече за вечеря. Но колко е часът? Къде има часовник? Погледна по протежението на Флийт Стрийт. Повървя малко към „Сейнт Пол“, плахо, сякаш е проникнала нощем в чужда къща, обхожда я на пръсти със свещ в ръка и през цялото време се бои да не би собственикът да отвори вратата на спалнята си и да я попита какво търси тук; не смееше да свърне в съмнителните улички, в изкусителните пресечки, както не би се осмелила да влезе през отворената врата на някоя къща, която би могла да бъде вратата на спалня, на всекидневна или да води право към килера. Защото Далауей не идваха всеки ден на Странд; тя бе пионер, беше се отклонила от пътя си — дръзновена, доверчива.

Майка й смяташе, че в много отношения тя е крайно незряла, още дете, което обича куклите си, старите си домашни пантофки; истинско бебе; и че в това е нейният чар. Но същевременно в рода Далауей имаше общественички, такава традиция съществуваше. Абатиси, директорки на колежи, на училища, важни фигури в царството на жените — е, никоя от тях не беше нещо изключително, но ги имаше. Тя проникна още малко нататък, по посока на „Сейнт Пол“. Този грохот и допадаше, защото будеше усещането за близост, за сестринска, майчинска, братска закрила. Добър шум, но и страхотно силен; и изведнъж ревнаха тръби (досега неизползувани), екнаха сред грохота; военна музика; сякаш хора вървят под строй; и ако някой умира наблизо, ако някоя жена в момента поема последния си дъх и онзи, който бди в стаята, където тя току-що е извършила това най-величаво от всички деяния, отвори прозореца и погледне надолу към Флийт Стрийт, този грохот (тази военна музика) ще се издигне победно до него, утешителен, безпристрастен.

Той не е съзнателен. Нито е знаменателен за добрата или лошата участ на хората. И тъкмо поради тази причина действува утешително дори на онези, които, замаяни от напрежение, търсят да уловят последните тръпки на съзнание върху лицата на умиращите.

Склонността на хората да забравят наскърбява, тяхната непризнателност гнети, но този глас, който се лее безспир, година след година, повлича всичко със себе си — този обет, тази товарна кола, този живот, това шествие, поглъща ги и ги понася, така както леденият поток на глетчера приклещва някоя кост или синьо цвете, или дъбов дънер и ги търкулва надолу, надолу. Не мислеше, че е станало толкова късно. Майка й няма да остане доволна, ако научи, че се скита сама, Тръгна обратно към Странд.

Духна вятър (въпреки горещината имаше ветрец) и обви с тънък черен воал слънцето и Странд. Лицата избледняха, омнибусите изведнъж загубиха блясъка си. Защото, макар че облаците бяха бели като снежни плнински върхове и толкова плътни, че човек сякаш можеше да ги дялка с брадвичка, а в краищата им се ширеха позлатени склонове, същински райски градини, макар че приличаха на небесни обиталища, където се съвещават боговете, те бяха в непрестанно движение. Като че ли по даден знак, в изпълнение на предварително изготвена схема, ту някой връх се скъсяваше, ту цял блок с размерите на пирамида, останал до този момент непроменен, се придвижваше към средата или тържествено повеждаше цялото шествие към друго пристанище. Колкото и да изглеждат неподвижни, спокойни и сговорни, няма нищо по-променливо, по-свободно, по-неустойчиво от тези снежнобели или златистобляскави форми; винаги съществува възможността тази тържествено-внушителна грамада да се видоизмени, да се разпръсне, да изчезне; и макар да изглеждат така тежки и неподвижни, така масивни и здрави, те изпращат към земята ту светлина, ту мрак.