Вирджиния Вулф - Мисис Далауей

— Още не съм свършила.

В такъв случай Елизабет, разбира се, ще почака. Но тук, вътре, е доста задушно.

— Ще отидете ли на приема довечера? — попита мис Килман.

Вероятно ще отиде; майка й настоява. Елизабет не бива да се увлича по приемите, каза мис Килман и взе с пръсти последната хапка от един шоколадов еклер.

Тя не обича много приемите, каза Елизабет. Мис Килман отвори уста, издаде леко напред брадичката си и погълна последната хапка от шоколадовия еклер, после избърса пръсти и разклати чая в чашата.

Още малко, и ще се пръсне, така се чувствуваше. Така безумно страдаше. Да можеше да я грабне, да можеше да я открадне, да можеше да я направи своя, само своя, и то завинаги, и тогава да умре; повече от това не иска. Но да седи тук неспособна да измисли какво да каже; да гледа как Елизабет започва да й се противопоставя; да усеща как дори на пея и е противна — това вече е много; не може да го понесе. Дебелите пръсти се свиха към дланта.

— А аз не ходя на приеми — каза мис Килман, колкото да задържи Елизабет. — Никой не ме кани — изрече го и усети, че тъкмо този нейн егоизъм ще я погуби; мистър Уитакър я бе предупреждавал, но какво да направи? Малко ли бе страдала! — И защо да ме кани? — продължи тя. — Аз съм грозна, нещастна. — Знаеше, че говори идиотщини. Но всички тези хора, които минаваха покрай тях с пакетите си, които я презираха, те я караха да ги говори. Тя обаче е Дорис Килман. Има научна степен. Сама си бе проправяла път в този свят. Нейните познания по съвременна история наистина са достойни за уважение.

— Аз не се самосъжалявам — продължи тя. — Много повече съжалявам… — искаше да каже „вашата майка“, но не, не би могла, на Елизабет не би могла да го каже. — Много повече съжалявам някои други хора. Елизабет Далауей седеше безмълвна, като безсловесно същество, което, доведено по незнайна причина до някаква врата, стои там и копнее да побегне. Ще каже ли още нещо мис Килман?

— Не ме забравяйте съвсем — рече Дорис Килман; гласът й трепереше. Тозчас безсловесното същество препусна в ужас през полето.

Голямата ръка се разтвори и затвори. Елизабет извърна глава. Келнерката дойде. Плаща се на касата, заяви Елизабет и си тръгна, като повлече след себе си, така се почувствува мис Килман, самите й вътрешности, проточи ги през цялото помещение, после с едно последно извъртане кимна много учтиво с глава и си излезе. Отиде си. Мис Килман седеше до мраморната масичка сред еклерите и мъката я прониза веднъж, втори път, трети път. Тя си отиде. Мисис Далауей възтържествува. Елизабет си отиде. Красотата си отиде; младостта си отиде. А тя седеше. После стана и тръгна несигурно между масичките, като се полюшваше ту на едната, ту на другата страна, някои изтича след нея с фустата; тя обърка пътя и попадна сред сандъци, приготвени за изпращане до Индия; сетно се озова сред бельо за родилки и бебешки пелени: протътри се покрай всички възможии стоки на този свят, трайни и нетрайни, шунки, лекарства, цветя, канцеларски материали, покрай какви ли не миризми, прятни и неприятни; и както се тътреше, зърна образа си в едно огледало, видя се в цял ръст, с килната шапка, със силно зачервено лице; накрая излезе на улицата.

Пред нея се възправи кулата на Уестминстърската катедрала, божията обител. Насред уличния шум — божия обител, и тя се запъти решително с покупката си към съседното светилище, абатството, където, засланяйки лицето си с длани, седна до други такива като нея, потърсили убежище тук; дошли откъде ли не богомолци, които, докато седяха с вдигнати пред лицата си ръце, сякаш изгубваха н общественото си положение, и пола си дори; но трябваше само да ги свалят, за да се превърнат веднага в благопристойни английски буржоа, мъже и жени, някои от които горяха от желание да видят восъчните фигури.

Ала мис Килман задържа заслона пред лицето си. Тя ту оставаше сама, ту се озоваваше в ново обкръжение. Отвън идваха други богомолци, за да заместят отиващите си, но въпреки всичко, докато хората зяпаха наоколо и се влачеха покрай гроба на незнайния воин, въпреки всичко тя закриваше очите си с пръсти и в тази двойна тъмнина, тъй като светлината в абатството е безплътна, се опитваше да се въздигне над суетите, желанията, пазарните стоки, да се освободи от омразата, но и от любовта. Ръцете й потрепваха. Тя очевидно се бореше с нещо. За другите господ е достъпен и пътят до него — гладък. Мистър Флечър, пенсионер, бивш служител в Министерството на финансите, и мисис Горъм, вдовицата на прочутия К. К., лесно се доближиха до Него и след като се помолиха, облегнаха се назад, за да се насладят на музиката (органът я лееше благозвучно); и тогава видяха в края на скамейката мис Килман, която се молеше, молеше, и тъй като все още бяха на прага на вътрешния си свят, помислиха си с благосклонност за нея, но като за душа, която витае над същите пространства; безплътна душа; душа, не жена.