Вирджиния Вулф - Мисис Далауей

„Ах, тази плът, ах, тази плът“, мърмореше сега (имаше навика да си говори на глас) в своя стремеж да потисне това мъчително чувство, което бушуваше в нея, докато вървеше по Виктория Стрийт. Молеше се на бога. Не е виновна тя, че е грозна; не може да си позволн да си купува красиви дрехи. Клариса Далауей й се изсмя; но тя ще съсредоточи вниманието си върху нещо друго, додето стигне до пощенската кутия. Във всеки случай поне си има Елизабет. Ще си мисли за нещо друго; ще си мисли за Русия; докато стигне до пощенската кутия.

Колко ли е хубаво сега сред природата, каза си тя, защото искаше да се пребори, както и беше учил мистър Уитакър, със своята свирепа неприязън към света, който я бе отхвърлил с презрение, бе й се подиграл, като се започне е унижението, със страданието, причинено й от нейната непривлекателна, отблъскваща външност.

Каквато и прическа да сн направи, челото й все прилича на яйце, изпъкнало, бяло. Никакви дрехи не й отиват. Каквото и да си купи. А за една жена това, естествено, означава, че никога няма да привлече противоположния пол. Никога за никого не би била най-скъпото нещо на дози свят. Напоследък й се струваше, че ако не е Елизабет, тя ще живее само заради храната и удобствата си; нейната вечеря, нейния чай, нейния термофор за през нощта. Но човек трябва да се бори; да побеждава; да има вяра в бога. Мистър Уитакър каза, че тя е дошла на този свят с мисия. Да, но никой не знае какво значи да си подложен на мъки! Той каза, сочейки разпятието, че господ знае. Но защо трябва тя да страда, а други жени като Клариса Далауей да са пощадени? Знанието се постига чрез страданието, каза мистър Уатакър.

Макар че отмина пощенската кутия, а Елизабет вече влезе в магазина през прохладното отделение за цигари и тютюн, тя все още продължаваше да си мърмори какво й е казал мистър Уитакър за знанието, дето се постигало чрез страданието, и за пльтта. „Ах, тази плът“, мърмореше. Кое отделение й трябваше?

— За фусти — рязко се намеси Елизабет и се запъти право към асансьора.

Изкачиха се. Елизабет я поведе насам, после натам; направляваше я в нейната занесеност, сякаш е някакво голямо дете, някакъв трудноподвижен военен кораб. Ето ги и фустите, кафяви, благопристойни, раирани, фриволни, сериозни, ефирни; и додето избираше, тя, в своята занесеност, се държеше особено тържествено, а момичето, което обслужваше, я взе за луда.

Докато приготвяха пакета, Елизабет се запита за какво ли си мисли мис Килман. Трябва да пият някъде чай, каза мис Килман, която се опомни от своето вцепенение, овладя се. Пиха чай.

Елизабет се запита толкова ли е гладна мис Килман. Защото мис Килман ядеше ли, ядеше настървено, като от време на време поглеждаше към чинията със сладкиши върху съседната маса; а когато там седнаха майка с дете и детето взе един от сладкишите — да не би мис Килман да има нещо против? Разбира се, че има нещо против. Тя бе искала да вземе този сладкиш, розовия. На нея й е останало едва ли не само удоволствието от яденето, а ето че и него й отнемат!

Щастливите хора си имат резерви, от които да черпят, казваше мис Килман на Елизабет, докато тя е като колело без гума (обичаше подобни метафори) и подскача от всяко камъче — такива неща й обясняваше след урока, застанала до камината с торбата си с книги, със своята „ученическа чанта“, както я наричаше, след уроците им във вторник сутрин. Говореше и за войната. В края на краищата има и хора, конто не смятат, че англичаните неизменно са нрави. Има книги. Има събрания. Има други гледища. Ако Елизабет желае, може да отиде е нея, за да чуят Еди-кой си (възрастен мъж с изключително странен външен вид). Друг път мис Килман я заведе в някаква църква в Кензигтън, където пиха чай заедно с един свещеник. Даваше й да чете книги. Право, медицина, политика, всички професии са достъпни за жените от твоето поколение, казваше мис Килман. Колкото до самата нея, с кариерата и е свършено, но по нейна вина ли? Боже мой, не!, възкликваше Елизабет. Веднъж при тях влезе майка й — от Бъртън пристигнала кошница с цветя и може би мне Килман ще пожелае да си вземе малко? Тя винаги се държи много, много мило с мис Килман! Но мис Килман набързо смачка цветята в нещо като букет, тя нямаше желание за светски разговори, а това, което я интересуваше отегчаваше майка и — истински кошмар е, когато двете са заедно; мис Килман навири нос и стана много грозна, но мис Килман е страхотно умна. Елизабет никога преди не се бе замисляла за бедните. Самите те имат всичко, каквото пожелаят; майка й всеки ден получава закуската си в леглото, Луси й я поднася; и тя обича възрастните жени, защото са херцогини, потомки на някой лорд. Но мис Килман каза (една сутрин във вторник, след като урокът бе приключил): „Моят дядо държеше магазин за бои в Кензингтън.“ Мис Кнлман е толкова по-различна от другите й познати; тя те кара да се чувствуваш нищожен. Мис Килман си поръча още един чай. Елизабет, със своята азиатска осанка, с непроницаемата си загадъчност, седеше на стола гордо изправена; не, тя не иска нищо повече. Огледа се за ръкавиците си — нейните бели ръкавици. Бяха под масата. О, но тя не бива да си тръгва! Мис Килман не можете да я изпусне!, тази младост, която е така красива, това момиче, което тя най-искрено обича! Голямата й длан се разпусна и сви върху масата. Може би го каза прекалено рязко, помисли си Елизабет. Но тя действително би искала да си върви. Ала мис Килман се обади: