Вирджиния Вулф - Мисис Далауей

— Затова го правя — каза Клариса, обръщайки се на глас към живота.

Тъй като лежеше на дивана, уединена, привилегирована, тя усети почти физически присъствието на това нещо, което според нея бе така очевидно; в облекло от улични шумове, слънчево, с горещ дъх, то шептеше, издуваше транспарантите. А ако Питър я запита: „Добре, но какъв е смисълът от твоите приеми?“, тя би могла да отговори само едно (без да очаква, че някой ще я разбере): „Те са моето жертвоприношение“; но това звучи безкрайно неясно. Ала кой е Питър, та да си мисли, че животът е едно най-обикновено плаване? Питър, вечно влюбеният, вечно влюбеният, само че не в тази, в която трябва? Какво е за теб любовта?, би могла да го попита. И знае какъв ще е отговорът; че тя е най-важното нещо в света и че това не може да го разбере никоя жена. Много добре. Но в такъв случай може ли някой мъж да разбере какво има предвид тя? за живота? Едва ли Питър или Ричард биха си дали труда да организират прием ей така, без никакъв повод.

Но ако проникнем по-надълбоко в нейните мисли, ако оставим настрана преценките на хората (а колко повърхностни, колко несвързани са те), какво означава за нея онова нещо, което тя нарича живот? О, всичко е толкова особено. Ето, Еди-кой си живее в Южен Кензингтън; друг — в Бейзуотър; трети — да кажем, в Мейфеър. И тя непрекъснато усеща, че те съществуват; и си мисли, какво разпиляване; и си мисли, колко жалко; и си мисли, да можеше някой да ги събере; и сама се заема да ги събере. И така, като обединява, като създава, тя има чувството, че върши жертвоприношение, но на кого?

Може би жертвоприношение заради самото жертвоприношение.

Във всеки случай, това е нейният талант. Не притежава други, които да са от значение; не може нито да мисли, нито да пише, нито дори да свири на пиано. Бърка арменците с турците; обича успеха; мрази неудобството; изпитва нужда да я харесват; приказва купища глупости; и до ден-днешен, попиташ ли я какво представлява екваторът, не би могла да отговори.

И все пак това, дето дните следват един подир друг: сряда, четвъртък, петък, събота; това, дето човек, се събужда сутрин; наблюдава небето; разхожда се в парка; среща Хю Уитбред; после изведнъж идва Питър; после тези рози; то е достатъчно. И накрая, колко невероятна е смъртта!, невероятно е, че всичко това трябва да свърши и че никой в целия свят няма да знае колко го е обичала; как във всеки момент …

Вратата се отвори. Елизабет знаеше, че майка й си почива. Влезе съвсем тихо. Застана съвършено неподвижно.

Дали преди стотина години някой монголец не бе корабокруширал на брега на Норфък (както казваше мисис Хилбъри) и не бе пообщувал с дамите Далауей? Защото, общо взето, в рода Далауей бяха светлокоси, синеоки, докато Елизабет, обратното, бе мургава, с бледо лице и очи като на китайка — азиатска загадка; беше кротка, възпитана, тиха. Като дете притежаваше великолепно чувство за хумор, но сега, на седемнайсет години, защо?, Клариса не можеше да проумее, бе станала много сериозна; като зюмбюл, скрит зад щит от лъскава зеленина, с едва обагрени пъпки, зюмбюл, който още не е видял слънце.

Стоеше неподвижно и гледаше майка си; но вратата беше открехната и Клариса бе сигурна, че зад нея чака мис Килман; мис Килман, която, облечена в своя шлифер, подслушва какво ще си кажат.

Да, мис Килман наистина стоеше отвън на площадката и бе по шлифер; но ненапразно го носеше. Първо, беше евтин; второ, тя минаваше четирийсетте и в края на краищата не се обличаше, за да се харесва. Беше бедна, дори унизително бедна. Инак не би приемала работа от хора като Далауей; от богаташи, които обичат да се правят на добри. Впрочем, ако бъдем справедливи, мистър Далауей е добър. Но не и мисис Далауей. Тя просто се държи снизходително. Произхожда от най-недостойната класа — класата на богаташите, с тяхната повърхностна култура. В дома си са заобиколени със скъпи неща: картини, килими, купища слуги. Мис Килман смяташе, че онова, което правят за нея Далауей, е в реда на нещата.

Чувствуваше се измамена. Да, без преувеличение, защото едно момиче несъмнено има право на някакво щастие. А тя, бидейки толкова непохватна и бедна, никога не бе изпитала щастие. Ето, тъкмо когато може би щеше да й провърви в училището на мис Долби, започна войната; а тя не бе способна да лъже. Мис Долби реши, че тя ще се чувствува по-добре сред хора, които споделят възгледите й относно германците.

Наложи се да напусне училището. Вярно, че семейството й беше от германски произход; през осемнайсети век името им се е пишело с дълго „и“; но пък брат й загина във войната. Изгониха я, защото не желаеше да се преструва, като твърди, че всички германци са злодеи, след като имаше приятелки германки, след като единствените щастливи дни в живота си бе прекарала в Германия! Освен това нали четеше историята! Наложи й се да се захване с каквото и да е. Мистър Далауей се запозна с нея, когато работеше при Приятелите 25.