Вирджиния Вулф - Мисис Далауей

Колко мило, възкликна тя и пое цветята. И разбра, разбра, без той да й го каже; тя, неговата Клариса. Сложи ги във вази върху полицата на камината.

Колко са красиви, каза. Беше ли интересно? Лейди Брутън пита ли за нея? Питър Уолш се е върнал. Получила писмо от мисис Маршъм. Трябва ли да покани Ели Хендърсън? Горе е онази, Килман.

— Защо не седнем за пет минути — предложи Ричард.

Стаята изглежда празна. Всичките столове са изтеглени до стените. Защо така? А, да, заради приема; не, той не е забравил за приема. Значи Питър Уолш се е върнал. Да; и се отбил да я види. Дошъл е, за да уреди развода си, бил влюбен в някаква жена оттам. И ни най-малко не се е променил. А тя седеше, пришиваше си роклята.…

— И си мислех за Бъртън — каза тя.

— На обяда беше и Хю — обади се Ричард. И тя го срещнала.

Започва да става абсолютно непоносим. Купува огърлици за Ивлин; по-дебел е от когато и да било; непоносим глупак.

— И си казах: „Можеше да се омъжа за теб“ — продължи тя, мислейки си за Питър, за неговата малка папийонка, за ножчето му, което той все отваряше и затваряше. — Същият си е както някога.

На обяда говорили за него, каза Ричард. (Но не можеше да й каже, че я обича. Взе ръката й. Ето това е щастието, помисли си.) Писали писмо до „Таймс“ от името на Милисънт Брутън. Хю го бивало май само за това.

— А нашата скъпа мис Килман? — попита той. Клариса си помисли, розите са прекрасни; отначало плътно събрани в букет, сега започват сами да се разделят.

— Килман пристигна точно след като се бяхме наобядвали — отговори тя. — Елизабет се изчерви. Двете се затвориха горе. Предполагам, че се молят.

Господи! Всичко това не му харесваше, но тези неща отминават, ако не им обръщаш внимание.

— По шлифер и с чадър — допълни Клариса. Той не й каза: „Обичам те“, но взе ръката й. Ето това е щастието, мислеше си.

— Защо трябва да каня всички скучни жени в Лондон на моите приеми? — попита Клариса. — А мисис Маршъм, когато дава прием, сама си кани гостите, нали?

— Горката Ели Хендърсън — каза Ричард. Странно, че Клариса толкова се вълнува с тези свои приеми, помисли си.

Докато Ричард даже и не обръщаше внимание как изглежда една стая. Впрочем какво искаше да й каже?

Щом така се безпокои с тези приеми, няма да й позволява повече да кани гости. Дали съжалява, че не се омъжи за Питър? Но той трябва да тръгва.

Трябва да вървя, каза Ричард и се изправи. За момент остана така, сякаш се канеше да каже нещо, тя се чудеше какво. Защо? Заради розите.

— Пак ли някакъв комитет? — попита тя, когато той отвори вратата.

— Арменци — отговори той; а може би каза „албанци“.

Всеки си има достойнство; има нужда от уединение; пропаст разделя дори съпруга от съпругата; човек трябва да се съобразява с това, мислеше си Клариса, като го наблюдаваше как отваря вратата; и не можеш нито сама да се разделиш с него, нито да го отнемеш от съпруга си пряко волята му, без да изгубиш собственатаси независимост, самоуважението си — нещо в крайна сметка безценно. Той се върна с възглавница и завивка.

— След обяда — един час пълна почивка — каза и после излезе.

Колко типично за него! Докато е жив, ще повтаря: „След обяда — един час пълна почивка“, защото един лекар веднъж и го бе препоръчал. Типично за него бе да приема буквално онова, което казват лекарите; това бе част от неговата очарователна, изумителна прямота, каквато никой не притежаваше в такава степен; той начаса ставаше и отиваше да свърши каквото трябва, докато тя и Питър пропиляваха времето си в спорове.

Сигурно вече е стигнал на половината път до Камарата на общините, до своите арменци или албанци, след като я бе настанил да легне на дивана, с поглед към розите. Хората ще кажат: „Клариса Далауей е разглезена.“ Нея много повече я интересуват розите, отколкото арменците. Преследвани, изтезавани, изтребвани, жертви на жестокости и неправди (неведнъж бе чувала Ричард да казва така) — не, тя не може да изпита никакви чувства към тези албанци, а дали не бяха арменци?, но виж, розите й харесват (това няма ли да помогне на арменците?) — единствените цветя, които понася да види откъснати. Ричард сигурно вече е пристигнал в Камарата на общините, на заседанието на този негов комитет, след като бе разрешил всичките й проблеми. Впрочем, уви, не е вярно. Той не виждаше защо тя да не покани Ели Хендърсън. И тя, разбира се, ще я покани, щом той иска така. След като й донесе възглавница, ще полежи … Но … но … защо изведнъж, без никаква видима причина, се почувствува безкрайно нещастна? И както някой, който си е изпуснал перлено зърно или диамант в тревата и много внимателно отмества високите стръкчета, насам, натам, напразно търси тук, там и накрая го съзира при корените, така и тя премина мислено от едно на друго; не, не беше, задето Сали Ситън бе казала, че Ричард никога няма да стигне до Кабинета, защото като ум е посредствен (сети се тя); не, това не я обиждаше; не беше и заради Елизабет и Дорис Килман; това са факти. Измъчваше я някакво чувство, неприятно чувство, може би от сутринта; нещо, което бе казал Питър, подсилено и от собственото и униние, обхванало я, когато сваляше шапката си в своята стая; а отгоре на всичко се добави и онова, което каза Ричард, но какво каза той? Ето ги там неговите рози. Нейните приеми! Точно така! Нейните приеми! И двамата съвсем несправедливо я бяха критикували, бяха й се присмели заради нейните приеми. Точно така! Това беше! Как да се защити? Сега, когато вече знаеше каква е причината, тя се успокои. Те си мислеха или поне Питър си мислеше, че тя обича да прави впечатление; обича да вижда около себе си прочути хора; големи имена; накратко, че е най-обикновен сноб. Нека си мисли за Питър. Ричард пък мисли само, че е глупаво от нейна страна да обича вълненията, след като знае колко са вредни за сърцето й. Детинско е, така мисли. Но и двамата грешат. Тя обича не друго, а живота.