Вирджиния Вулф - Мисис Далауей

И се съгласи (наистина много великодушно от негова страна) тя да дава уроци по история на дъщеря му. Също така водеше вечерни курсове към университета и прочие. Но ето че в един момент й се яви бог (при тази мисъл винаги свеждаше глава). Точно преди две години и три месеца получи просветление. Затова не завиждаше на жени като Клариса Далауей; съжаляваше ги.

Съжаляваше ги и ги презираше от дъното на душата си — това чувствуваше сега, като стоеше върху мекия килим и съзерцаваше старинната гравюра, изобразяваща момиченце с маншон. Как могат да се оправят нещата, след като съществува такъв разкош? Вместо да се излежава на дивана — „Майка ми си почива“, бе казала Елизабет, — тя трябва да работи във фабрика; да продава в магазин; мисис Далауей и всичките други префинени дами!

Преди две години и три месеца, пламнала от гняв, мис Килман влезе в една църква. Изслуша проповедта на преподобния Едуард Уитакър, чу момчешкия хор; видя, когато спуснаха тържествено полилея, и дали от музиката, дали от детските гласчета (нали и тя през самотните си вечери намираше утеха в цигулката, но стържеше мъчително — нямаше никакъв слух), във всеки случай, докато седеше там, бурните страсти, които вряха и кипяха в нея, се успокоиха, тя плака до насита, сетне посети мистър Уитакър в неговия дом в Кензингтьн. Това е била десницата божия, каза той. Господ й е посочил пътя. И сега, щом бурните и мъчителни страсти започнеха да кипят в нея, щом я завладееше омразата към мисис Далауей, озлоблението към света, тя си мислеше за бог. Мислеше си за мистър Уитакър. Яростта се уталожваше. Сладост се разля по цялото й тяло, устните й се разтвориха в усмивка и застанала на стълбищната площадка — шлиферът и придаваше внушителен вид, — тя отправи твърд, зловещо спокоен поглед към мисис Далауей, която излезе от стаята ведно с дъщеря си.

Елизабет каза, че си е забравила ръкавиците. Каза го, защото мис Килман и майка й се мразеха и тя не можеше да ги гледа заедно. Изтича нагоре по стълбите да си търси ръкавиците.

Но мис Килман не мразеше мисис Далауей. Когато спря върху Клариса големите си очи с цвят на цариградско грозде, когато видя дребното й розово лице, крехкото й тяло, нейната свежа и елегантна външност, мис Килман си помисли, глупачка, малоумница! Ти, която не знаеш що е скръб, нито удоволствие; която си пропиляла живота си! И у нея се надигна непреодолимото желание да я срази, да я разобличи. Ако можеше да я повали на земята, това би я облекчило. Само че не тялото искаше да покори тя, а душата и нейното високомерие; искаше да покаже превъзходството си. Да можеше да я разплаче, да я смаже, да я унизи, да я види на колене със сълзи в очите. Да, права сте! Но такава е божията воля, не волята на мис Килман. Религията трябва да победи. И тя я гледаше гневно; и тя я гледаше стръвно.

Клариса буквално бе стъписана. И тази жена е християнка! И тази жена й отне нейната дъщеря! И е в контакт с невидими присъствия! И знае какъв е смисълът на живота, тя, която е толкова дебела, грозна, посредствена, която не притежава нито доброта, нито милосърдие!

— Значи ще отидете с Елизабет до универсалния магазин? — попита мисис Далауей.

Мис Килман каза, да. Стояха изправени една срещу друга. Мис Килман нямаше намерение да се прави на любезна. Тя винаги сама си бе изкарвала прехраната. Познаваше съвременната история в най-големи тънкости. Отделяше от скромните си доходи, за да подпомага каузите, в които вярваше; докато тази жена не правеше ннщо, не вярваше в нищо; и ще възпитава дъщеря си — но ето я и Елизабет, запъхтяна, красива.

Значи двете отиват до магазина. И колкото и да е странно, докато мис Килман стоеше там изправена (а как само стоеше, безмълвна и мощна като някакво праисторическо чудовище, въоръжено за първобитна битка), с всяка изминала секунда представата за нея се стопяваше, омразата й (впрочем насочена към определени идеи, а не към хора) се разпадаше, тя вече не изглеждаше нито толкова злостна, нито толкова внушителна, с всяка изминала секунда все повече се превръщаше просто в мис Килман, облечена в шлифер, на която Клариса, ей богу, искаше да помогне. Това смаляване на чудовището разсмя Клариса. Когато им каза довиждане, тя се засмя.

Двете, мис Килман и Елизабет, тръгнаха заедно надолу по стълбите.

Внезапен порив, някаква жестока мъка, защото тази жена й отнемаше дъщерята, накараха Клариса да се наведе над перилата и да извика: „Не забравяй приема! Не забравяй, че довечера имаме прием!“