Вирджиния Вулф - Мисис Далауей

Но Елизабет вече бе отворила входната врата; отвън минаваше товарна кола; тя не отговори.

Любов и религия!, помисли си Клариса на път за салона; цялата трепереше. Отвратителни, колко са отвратителни! Сега, когато мис Килман не беше тук физически, представата за нея отново я завладя. Двете най-жестоки неща на този свят, помисли си тя и сякаш ги видя изправени на стълбищната площадка — непохватни, раздразнителни, властни, лицемерни, шпиониращи, ревниви, свирепи и безскрупулни, облечени в шлифер; любов и религия. Самата тя нима се опитваше някога да налага волята си на друг? Нима не желаеше всеки да остане верен на себе си! И се загледа през прозореца в къщата отсреща, видя старата дама, която се изкачваше по стълбите. Щом иска, нека се изкачи на горния етаж; нека спре; нека влезе после в спалнята си (Клариса неведнъж я бе наблюдавала в такива моменти), нека открехне завесите, нека после отново изчезне навътре в стаята. Човек някак си уважава това — когато някоя възрастна жена надзърта през прозореца, без въобще да съзнава, че я гледат.

Тук има нещо тържествено — но любовта и религията могат да го унищожат, могат да унищожат уединението на душата. Ужасната Килман може да го унищожи. И все пак от тази гледка й се доплакваше. Любовта също разрушава. Всичко прекрасно, всичко истинско изчезва. Ето например Питър Уолш. Той е наистина обаятелен мъж, умен, с познания във всяка област. Ако ти се поиска да научиш нещо за Поуп, да речем, или за Адисън, или просто да подрънкаш глупости, какво представляват хората, какво означават нещата, по-добър от него няма. На нея самата тъкмо Питър бе помогнал; Пптър й бе заемал книги. А пък в какви жени се влюбва — прости, незначителни, посредствени.

Но и любовта му каква е — ето го, дойде да я види след толкова години и за какво и приказва? За себе си. Противна страст!, помисли си тя. Унизителна страст!, помисли си, като си представи Килман и нейната Елизабет на път за универсалния магазин. Биг Бен отмери половиния час.

Колко удивително, странно, дори трогателно е да гледаш как старата дама (те бяха съседи от много години) се отдалечава от прозореца, сякаш е прикрепена към този звук, към тази струна. Сякаш той, бидейки толкова огромен, е свързан й с нея. Надолу, стрелката пада надолу към обикновените неща и придава тържественост на момента. Този звук я принуждава, така си мислеше Клариса, да се движи, да върви — но накъде? Клариса се опита да я проследи, когато тя обърна гръб и изчезна, все още различаваше бялото и боне, което се движеше в дъното на стаята. Още е там; движи се в другия край на стаята. Защо са тези религии, молитви, шлифери?, мислеше си Клариса, след като това е чудото, това е загадката; имаше наум тази стара дама, която сновеше между скрина и тоалетната масичка. Още я виждаше. Върховната загадка, която Килман би казала, че е разрешила, или Питър би казал, че е разрешил, но според Клариса нито единият, нито другият нямаше и представа за нея, се състоеше просто в това: тук има една стая; там — друга. Религията ли ще разгадае това или любовта?

Любовта — но ето го и другия часовник, часовника, който винаги биешие две минути след Биг Бен; вмъкна се и изтърси цял куп отгласи, сякаш да покаже, че макар Биг Бен да е господарят, макар той да дава основната насока, не бива да се забравят и дреболиите — мисис Маршъм, Ели Хендърсън, чашите за сладолед, — милион дреболии я заляха, плиснаха се, люшнаха се, повлечени от вълната на този тържествен звън, който легна като златна ивица върху морската повърхност. Мисис Маршъм, Ели Хендърсън, чашите за сладолед. Трябва веднага да се обади по телефона.

Плавно и тревожно прозвуча закъснелият часовник, провлачи се бъбриво след звъна на Биг Бен. Раздробени от атаката на каретите, от грубото нашествие на товарните коли, от устрема на стотиците тромави мъже и нагиздени жени, от куполите и кулите на кантори и болници, последните отгласи от този накъсан звук сякаш се разбиха (като водни пръски в гребена на изтощена вълн) в тялото на мис Килман, която бе спряла за момент на улицата, за да промълви: „Ах, тази плът!“ Собствената си плът, ето какво трябва да обуздае. Клариса Далауей я обиди, И тя го бе очаквала. Но не успя да възтържествува; не овладя плътта си. Грозина, тромава; Клариса Далауей й се присмя, задето е такава; и възроди желанията па плътта, защото на нея не й бе безразлично как изглежда редом с Клариса. Нито пък как говори. Впрочем защо иска да прилича на нея? Защо? Тя презира мисис Далауей от дъното на душата си. Мисис Далауей не е умна. Не е добра. Целият и живот е изтъкан от суета и измама. И въпреки това Дорис Килман се оказа победена. Тя дори за малко не се разплака, когато Клариса й се изсмя.