Вирджиния Вулф - Мисис Далауей

Но видеше ли малки създания на пет-шест годинки сами да прекосяват Пикадили, направо побесняваше. Полицаят би трябвало веднага да спре движението по улицата. Впрочем не хранеше никакви илюзии относно лондонската полиция. Нещо повече, събираше доказателства за техните злоупотреби с общественото доверие; а това, дето не позволяваха на амбулантните търговци да спират количките си на улиците; а проститутките, боже мой, виновни са не те, нито младежите, а нашата отвратителна социална система, и прочие; за всичко това си мислеше този сивокос, решителен, елегантен, добре сложен мъж, можеше да се види как го премисля, докато прекосяваше парка, за да каже на жена си, че я обича.

Щом влезе при нея, ще й го каже направо. Защото е много, много жалко да не говориш за това, което чувствуваш, мислеше си той, докато пресичаше Грийн Парк и с удоволствие наблюдаваше как цели семейства, бедни семейства, са налягали на сянка под дърветата; деца се боричкат и вирят крачета, бебета сучат, по земята има разхвърляни хартиени кесии, но ако хората протестират, някой от онези дебели господа в униформи лесно може да ги събере; защото според него през летните месеци всички паркове и площади трябва да бъдат оставяни на разположение на децата (тревата в парка пламваше, после угасваше, след като бе озарила лицата на клетите майки от Уестминстър и техните лазещи бебета, сякаш някой размахваше жълта лампа долу в ниското). Но какво трябва да се направи за уличниците, като това нещастно създание, дето се е излегнало на една страна (като че освободена от всичките си задължения, тя се бе проснала на земята, за да наблюдава наоколо, дръзка и любопитна, за да помисли кое-как, нагла, бъбрива, духовита), сам не знае. Понесъл цветята напред като щик, Ричард Далауей я наближи; съсредоточен в себе си, я отмина; и все пак помежду им успя да се получи искра — тя му се изсмя, той се усмихна доброжелателно, замислен за съдбата на безпризорните жени; разбира се, невъзможно бе да разменят дори и дума. Но той ще каже на Клариса, че я обича, ще й го каже направо. Някога я беше ревнувал от Питьр Уолш; ревнувал ги бе двамата. Но тя неведнъж му бе заявявала, че е излязла права, като не се е омъжила за Питър Уолш; което, познавайки Клариса, очевидно беше вярно; тя имаше нужда от подкрепа. Не че беше слаба, но имаше нужда от подкрепа.

Колкото до Бъкингамския дворец (който приличаше на стара примадона, изправена пред публиката, цялата в бяло), не можеш да му отречеш известно достолепие, разсъждаваше той, не можеш да презираш нещо, което в края на краищата представлява символ за милиони хора (малка тълпа чакаше пред портите, за да види краля, когато излиза с каретата си), макар и нелеп; едно дете би свършило по-добра работа с кутия кубчета, каза си той, като погледна мемориала на кралица Виктория (беше я виждал да минава с каретата си през Кензингтън, помнеше очилата й с рогови рамки), неговата бяла могила, неговата вълниста безжизненост; но на него му харесва да го управлява потомка на Хорса 24; обича приемствеността, както и усещането, че традициите на миналото ще останат и след теб. Живеят във велика епоха. А и собственият му живот е истинско чудо; не бива да се заблуждава в това отношение; ето го например сега, в разцвета на силите си, върви към своя дом в Уестминстър, за да каже на Клариса, че я обича. Това се нарича щастие, помисли си той. Така е, каза си, когато стигна до Дийнс Ярд. Биг Бен започна да бие, първо мелодията, предупредително, после часа, неотвратимо. Ходенето на гости за обяд ти загубва целия следобед, помисли си той, наближавайки вратата на своя дом.

Звуците на Биг Бен заляха салона на Клариса, която седеше пред писалището, крайно раздразнена; обезпокоена; наистина раздразнена. Съвършено вярно, че не бе поканила Ели Хендърсън на приема си, но го направи умишлено. А сега мисис Маршъм й пишеше как била казала на Ели Хендърсън, че ще помоли Клариса — Ели така искала да дойде.

Защо трябваше да кани всички скучни жени в Лондон на своите приеми? Защо трябваше да се меси мисис Маршъм? А и през цялото това време Елизабет стоеше затворена с Дорис Килман. Самата тя не можеше да си представи нищо по-противно. Молитви посред бял ден с тази жена! Меланхоличната вълна на камбанения звън заля стаята; отдръпна се, за да събере сили и отново да нахлуе. Тъкмо в този момент нещо отвлече вниманието й, някакво суетене, някакво драскане по вратата. Кой идва по това време? Три часът, боже мой! Вече е три часът! Защото часовникът удари категорично и величествено три пъти; и повече нищо не се чу; но бравата на вратата се завъртя и в стаята влезе Ричард. Каква изненада! Влезе Ричард с букет цветя. Тя го бе измамила веднъж в Константинопол; а лейди Брутън, чиито обеди, казват, били изключително интересни, не я бе поканила. Той държеше в протегнатите си ръце букет цветя — рози, червени и бели рози. (Но не мржа да си наложи да й каже, че я обича; ей така, направо.)