Вирджиния Вулф - Мисис Далауей

(Кафето много се бавеше.)

— Адресът? — попита Хю Уитбред и неговият въпрос веднага раздвижи сивкавата приливна вълна на обслужването, която се разливаше около лейди Брутън ден след ден, ограждаше я, защищаваше я, обвиваше я в мека тъкан; и тази тъкан посрещаше ударите, отслабваше вмешателствата и хвърляше из цялата къща на Брук Стрийт ситна мрежа, върху която всяко нещо си имаше своето място и можеше да бъде изваждано безпогрешно, незабавно от сивокосата Пъркинс, а тя служеше при лейди Брутън вече трийсет години, и ето сега се зае да напише адреса; подаде го на мистър Уитбред, който извади портфейла си, сбърчи вежди и като пъхна листчето между разни документи от изключително важно значение, каза, че ще говори с Ивлин да го поканят на обяд. (Чакаха мистър Уитбред да свърши, за да донесат кафето.)

Колко е бавен Хю, мислеше си лейди Брутън. Доста е напълнял, забеляза тя. Ричард винаги поддържа превъзходна форма. Започваше да става нетърпелива: цялото й същество категорично, неотклонно, пропъждайки властно всички тези ненужни дреболии (Питър Уолш и неговите любовни истории), се насочваше към темата, дето ангажираше нейното внимание, и не само вниманието й, а и онази основна фибра на нейната душа, онази съществено важна част от самата нея, без която Милисънт Брутън не би била Милисънт Брутън: проектът за експатриирането в Канада на младежи и девойки от почтени семейства, като им се създаде възможност да уредят живота си там. Тя преувеличаваше.

Вероятно бе изгубила чувството си за хармония.

За другите експатриацията не беше неоспоримото разрешение, най-великата идея. То не отприщваше у тях (у Хю, у Ричард, дори не и у преданата мис Бръш) онзи скрит егоизъм, който се надига у силната войнствена жена, добре хранена, добре отгледана, спонтанна и пряма, без кой знае какви способности за самоанализ (откровена и простодушна — защо всички не са откровени и простодушии? — искаше й се да знае), надига се у нея, след като младостта вече е отминала, и търси да се залови за някоя идея — била тя Експатриацията или Еманципацията; във всеки случай тази идея завладява душата й, пречупва я като скъпоценен камък, отразява я като огледало; ту грижливо скрита, да не би някой да й се присмее; ту гордо извадена на показ. С други думи, Експатриацията бе станала олицетворение на самата лейди Брутън.

Но това изискваше от нея да пише. А едно писмо до „Таймс“, както обясняваше тя на мис Бръш, й струваше повече усилия, отколкото да организира експедиция до Южна Африка (което и бе правила по време на войната). След половиндневна битка — започваше да пише, скъсваше листа, пак започваше — тя осъзнаваше, както при никакви други обстоятелства, безсилието на своята женска същност и с удоволствие насочваше мисълта си към Хю Уитбред, който без никакво съмненке притежаваше умението да пише писма до „Таймс“. Един толкова различно устроен от нея човек, който така вещо борави с езика, който умее да каже нещата тъй, както искат редакторите, не може да бъде наречен просто лаком. Лейди Брутън често се въздържаше да изказва мнения за мъжете от благоговение пред тайнствената хармония между тях (това не важеше за никоя жена) и заканите на вселената; знаят как да се изразят; знаят какво трябва да се каже; ето защо, ако Ричард й даваше съвети, а Хю напишеше текста вместо нея, тя беше сигурна, че е на прав път. Затова сега остави Хю да си изяде суфлето; осведоми се за клетата Ивлин; почака ги да запалят пурите си и тогава каза:

— Мили, би ли донесла листовете?

И мис Бръш излезе, върна се, постави листовете на масата; а Хю извади автоматичната си писалка, която му служи от двайсет години, обясни той, и отвинти капачката. Все още е в отличен вид; бил я показал на производителите; няма причини да се износи, отбелязали те; което правеше чест на Хю, както и на чувствата, които той изразяваше чрез нея (така му се струваше на Ричард Далауей), ето и сега, когато започна внимателно да изписва главни букви със завъртулки около тях и по най-изумителен начин да придава на обърканите мисли на лейди Брутън онзи смисъл, онези граматически конструкции, които редакторът на „Таймс“, лейди Брутън усети това, като наблюдаваше тази изумителна трансформация, сигурно ще оцени. Хю пишеше бавно. Хю имаше възражения. Ричард каза, че човек трябва да поема рискове. Хю предложи някои изменения е оглед на чувствата на хората, с които, доста троснато добави той, когато Ричард се изсмя, „трябва да се съобразяваме“, и прочете на глас: „Следователно ние сме на мнение, че е настъпило времето… прекалено големият брой млади хора сред нашето непрекъснато нарастващо население … а това дължим на мъртвите…“, според Ричард все фалшиви и високопарни фрази, но от тях, разбира се, нямаше вреда и Хю продължи да изрежда по азбучен ред чувства от най-благородно естество, като изтръскваше пепелта на пурата от жилетката си и от време на време резюмираше написаното, додето накрая прочете черновата на писмото, което според лейди Брутън бе шедьовър.