Вирджиния Вулф - Мисис Далауей

Някога, отдавна, тя най-свободно сн разказваше как лови риба; но сега, готова да подкрепи страстното желание на своя съпруг за господство, за власт, което блестеше в погледа му, се сви, смали, сниши, притаи, отдръпна се, притихна; така че, без да стане ясно точно защо вечерта е неприятна, защо на всички главите им тежат (впрочем причината би могла да бъде професионалиият разговор или умората на прочутия лекар, чийто живот, както каза лейди Брадшо, „принадлежи не нему, а на неговите пациенти“), тя беше неприятна; затова, когато часовникът удари десет часа, гостите вдъхнаха с радост въздуха на Харли Стрийт; облекчение, от което пациентите му бяха лишени.

Тук, в сивия кабинет, с картините по стената и ценната мебел, под таванския прозорец от орнаментирано стъкло, те научаваха до каква степен са сериозни техните грехове: сгушени в креслата, го наблюдаваха как заради тях изпълнява странни упражнения с ръцете си, изпъва ги напред, рязко ги връща към изходна позиция, прилепени към бедрата, за да докаже (ако пациентът проявява упоритост), че той, сър Уилям, е господар на собствените си действия, докато пациентът не е. Някои от по-слабите не издържаха, разхълцваха се, подчиняваха му се; други, вдъхновени един господ знае от каква невъздържана лудост, наричаха сър Уилям в лицето гнусен мошеник; поставяха под въпрос, това пък вече беше светотатство, самия живот. Защо трябва да се живее?, питаха. Сър Уилям отговаряше, че животът е хубав. И как не, ето над камината виси портретът на лейди Брадшо с щраусови пера, а колкото до дохода му, той печели дванайсет хиляди годишно. Да, но към нас животът не е така щедър, възразяваха те. Той се съгласяваше. На тях им липсва чувството за хармония. А може би все пак няма бог? Той свиваше рамене. Значи това дали ще живеем, или не, си е наша работа? Точно тук те бъркат. Сър Уилям има приятели в Съри, където преподават едно, сър Уилям най-чистосърдечно си признава, твърде трудно изкуство — чувството за хармония. А съществуват и други неща: семейна привързаност, чест, смелост, блестяща кариера, чийто пламенен бранител е сър Уилям. Ако те не помогнат, той призовава полицията и благото на обществото, което, съвсем спокойно обяснявате сър Уилям, в Съри ще се погрижи да овладее тези антисоцнални импулси, породени преди всичко от липсата на добронамереност. И тогава от скривалището си се измъкваше и се покачваше на своя трон онази Богиня, чиято страст е да стъпква съпротивата, незаличимо да отпечатва собствения си образ върху чуждите светилища. Безпомощни и беззащитни, изтерзаните, самотните се подчиняваха на волята на сър Уилям. Той се спускаше хищно, помиташе всичко. Затваряше хората. Тъкмо това съчетание от решимост и човечност у сър Уилям така допадаше на роднините на неговите жертви.

Но Реция Уорън Смит се разплака, когато излязоха на Харли Стрийт; този човек не й хареса.

Разрязвайки и разсичайки, разделяйки и подразделяйки, часовниците иа Харли Стрийт гризяха юнския ден, съветваха към подчинение, подкрепяха авторитетите и изреждаха в хор височайшите предимства на чувството за хармония, докато купчинката време намаля съвсем и големият часовник, закачен над един магазин на Оксфърд Стрийт, обяви приветливо, дружески, сякаш за господата Ригби и Лаундис е удоволствие да дадат безплатно тази информация, че е един и половина.

Когато човек погледне нагоре към фирмата им, вижда, че на всяка буква от техните имена съответствува по един час; подсъзнателно той е благодарен на Ригби и Лаундис, задето му съобщават времето по Гринуич; и естествено тази благодарност (така разсъждаваше Хю Уитбред, докато се помайваше пред витрината на магазина) по-късно се проявява под формата на покупка на чорапи или обувки от „Ригби енд Лаундис“. Така разсъждаваше. Според навика си. Повече не се задълбочаваше. Плъзгаше се по повърхността; мъртвите езици, живите, човешкото съществование, животът в Константинопол, Париж и Рим; конният спорт, ловът, тенисът, всичко това бе някога. Злите езици говореха, че сега той стои на пост в Бъкингамския дворец, обут в копринени чорапи н панталон до коленете, и пази нещо, ала какво, никой не знае. Но поне го правеше както трябва. Цели петдесет и пет години бе плувал сред каймака на английското общество. Познаваше не един министър-председател. Дълбоките му чувства бяха обясними. И макар да не бе участвувал в никое от големите събития на своето време, нито бе заемал важни постове, все пак имаше заслуга за някоя и друга дребна реформа като подобряване на условията в обществените приюти или поставянето на бухалите в Норфък под закрила на държавата; прислужничките имаха причини да му бъдат благодарни; а името му в края на писмата до вестник „Таймс“, с които апелираше за създаването на фондове или призоваваше обществеността да закриля, да пази, да не цапа, да намали пушенето и да сложи край на неморалното поведение в парковете, внушаваше респект.