Вирджиния Вулф - Мисис Далауей

Самият сър Уилям вече не беше в първа младост. Бе работил много, всичко бе постигнал единствено благодарение на своите способности (баща му държеше магазин); обичаше професията си; на тържествени церемонии изглеждаше чудесно и говореше добре, така че, когато получи титлата „сър“, вече имаше вид на сериозан, уморен човек (защото потокът от пациенти наистина не спираше, а отговорностите и преимуществата на професията наистина му тежаха) и умората ведно със сивеещата коса го правеха още по-представителен, като му създаваха славата (крайно съществена при работа с нервноболни) на човек не само свръхквалифициран и почти безпогрешен при определяне на диагнозата, но и притежаващ съчувствие, такт, познаване на човешката душа. Всичко му стана ясно още от момента, в който те влязоха в кабинета (Уорън Смит, така се наричаха); само като погледна мъжа, и разбра — изключително тежък случай. Пълен срив, пълен физически и нервен срив, с всички симптоми за една напреднала фаза, увери се той след две-три минути (докато записваше върху розово картонче отговорите на тихичко зададените въпроси).

— Откога го лекува доктор Холмс?

— От шест седмици.

— И какво му предписа? Малко бромид? Каза, че му няма нищо? Да, да. (Ах, тези домашни лекари!, помисли си сър Уилям. Половината му време отива, за да оправя грешките им. Някои са непоправими.)

— Във войната се отличихте, нали?

Пациентът повтори думата „война“ с въпросителна интонация.

Придава символично значение на думите. Сериозен симптом, трябва да го запише върху картончето.

— Войната? — запита пациентът. Европейската война, тази детска игричка с барут? Дали се е отличил? Вече е забравил. Но по време на самата война лично той се провали.

— Разбира се, че се отличи — увери доктора Реция. — И го повишиха в чин.

— А в кантората, където работите, имат изключително високо мнение за вас, нали? — тихо попита сър Уилям и хвърли поглед към щедрото на похвали писмо на мистър Бруър. — Така че какво ви тормози, нямате нито финансови, нито други грижи?

Той бе извършил страхотно престъпление и беше осъден на смърт от Човешката природа.

— Аз … аз … — започна той — извърших престъпление …

— Никога нищо лошо не е вършил — увери доктора Реция.

Ако мистър Смит желае да почака малко, предложи сър Уилям, той би поговорил с мисис Смит в другата стая. Съпругът й е много сериозно болен, каза сър Уилям. Заплашвал ли е, че ще се самоубие?

О, да, извика тя. Но не го мисли, добави. Разбира се, че не го мисли. Просто му е необходима почивка, каза сър Уилям, почивка, почивка, почивка; продължителна почивка на легло. Недалеч от Лондон има един прекрасен санаториум, където ще се грижат чудесно за съпруга и. Без нея?, попита тя. За съжаление, да; когато сме болни, нямаме полза от хората, които обичаме най-много. Но той не е луд, нали? Сър Уилям каза, че никога не употребява думата „лудост“; нарича го „липса на чувство за хармония“. Но нейният съпруг не обича докторите. Той ще откаже да отиде там. Сър Уилям й обясни накратко, но любезно какъв е случаят. Той е заплашвал, че ще се самоубие. Друг изход няма. Такъв е законът. Той ще си лежи в този красив санаториум. Сестрите са крайно мили. Сър Уилям ще го посещава веднъж седмично. Ако мисис Смит е напълно сигурна, че няма повече въпроси — той никога не притесняваше пациентите си, — могат да се върнат при съпруга й. Тя нямаше повече въпроси, поне не към сър Уилям.

И така двамата се върнаха при най-извисения представител на човечеството; престъпника, изправен пред своите съдии; беззащитната жертва, възкачена в небесата; беглеца: моряка удавник; поета на безсмъртната ода; господа бог, преминал от живота към смъртта; при Септимъс Уорън Смит, който седеше в креслото под таванския, прозорец, взираше се в снимката на лейди Брадшо, облечена за посещение в двореца, и мълвеше откровения за красотата.

— Ние си поговорихме — заяви сър Уилям.

— Той казва, че си много, много болен! — извика Реция.

— Уговаряхме да отидете в един санаториум — добави сър Уилям.

— В някой от санаториумите на Холмс ли? — ехидно попита Септимъс.

Този човек правеше неприятно впечатление. Защото сър Уилям, чийто баща е бил дребен търговец, изпитваше вродено уважение към добрите обноски и хубавото облекло и се дразнеше от сиромашията; а още по-дълбоко у себе си сър Уилям, който никога не бе имал време за четене, таеше неприязън към разните интелигенти, дето идваха тук, в неговия кабинет, и му намекваха, че лекарите, чието университетско обучение е най-трудното от всички, не са образовани.